Тълпата изрева.
Скатах видя как Ард-Греймна пристъпи към Атон. Мигновено се втурна напред –
право към гъстите редици от анпу. Сякаш летеше по земята.
Дий посегна бързо и стисна Вирджиния за ръката. Той също бе видял движението
на Ард-Греймна и знаеше какво ще направи.
– Вземи аурата ми, Вирджиния, и направи каквото е нужно.
Вирджиния Деър внимателно откопчи дланта му от ръката си и сплете пръсти с
неговите.
– Благодаря ти, Джон.
– Джон – промълви той.
Тя го изгледа въпросително.
– През всички години, откакто се познаваме, никога не си ме наричала по име –
каза той.
– Разбира се, че съм. Много пъти.
– Но никога с обич...
– Това е, защото през всички години, откакто те познавам, си бил надменният
безсмъртен на име Дий.
Ард-Греймна пристъпи към Атон и въздъхна шумно. Двамата Древни се взряха
надолу към ликуващата, крещяща тълпа. А после Ард-Греймна погледна към
Пирамидата на слънцето.
– Предполагам, че тази вечер те няма да имат нужда от теб?
– Предполагам, че не – отвърна Атон.
Ард-Греймна сложи ръка на рамото му.
– Само че първо трябва да видиш това – каза той, а после извика към редицата
от стрелци: – Стреляйте!
Двеста тетиви звъннаха и стрелите полетяха, залп след залп. Във върха на всяка
стрела имаше пробита малка дупчица, така че те свистяха, докато прорязваха
въздуха. Издигаха се високо и падаха върху тълпата като свирещ, смъртоносен
дъжд.
А после соленият вечерен въздух на Дану Талис изведнъж замириса на градински
чай и сяра.
Бледозелен огън обви Вирджиния Деър, а около английския Магьосник изникна
съвсем слаб жълт ореол.
– Трябва да вложиш в това цялата си сила – беше я посъветвал Дий по-рано,
докато £ излагаше плана си. – Ще имаш само един шанс.
– Никога досега не съм правила нещо подобно – беше отвърнала тя.
– Сега е подходящ момент да започнеш.
Вирджиния Деър бе повелителка на Въздушната магия. Беше усвоила уменията
си в горите по източното крайбрежие на Северна Америка и ги бе усъвършенствала
в дивите гори на Тихоокеанския северозапад. Знаеше как да създава и оформя
облаци, как да използва въздуха като инструмент... и като оръжие.
Безсмъртната призова и последната трошица от своята аура, събра я цялата, за
да я излее в един мощен порой. Усещаше как топлината на Магьосника се влива в
ръката £, просмуква се през плътта £, подсилва я. Неговата сила бе тъмна и
горчива, но допълваше нейната.
Стрелите се издигнаха.
Вирджиния Деър затвори очи.
Стрелите полетяха с писък надолу.
Аурата на американската безсмъртна запламтя все по-ярко и по-ярко, докато не
се превърна в ослепителна зелена клада. Аурата на Дий гореше с нездрав жълт
цвят, хвърляйки на земята уродливи танцуващи сенки. Очите на Вирджиния се
отвориха рязко и тя усети как Джон стисна ръката £.
– Сега – прошепна той.
Вирджиния издиша мощно и дъхът £ зарева като вятър.
И стрелите застинаха, увиснали над смаяната тълпа, уловени от невидима стена
от въздух.
Всички – както в тълпата, така и по стените – онемяха.
После вятърът промени посоката си и стотиците стрели се извъртяха във
въздуха, за да се насочат натам, откъдето бяха дошли. След още един порив на
вятъра полетяха със свистене към гъстите редици бронирани воини, строени пред
стените на затвора, косейки ги сред дрънчене на метал и брони.
На стената Атон кимна, докато гледаше как стражите под него падат.
– Радвам се, че ме накара да изчакам, за да видя това. Какво ще правиш сега,
Ард-Греймна? – попита той. – Изглежда, три четвърти от войниците ти са мъртви, а
не съм сигурен доколко останалите ще са в настроение за битка. Впрочем струва
ми се, че това ти го причини човек. – Той кимна към Пирамидата на слънцето, която
сега бе осеяна с огнени точици. – Къде ще отидеш?
– Ще оцелея – сопна се Древният, – което не може да се каже за теб. – Сложи
ръка отзад на кръста на Атон и го блъсна силно през ръба на стената.
Тичайки, както не бе тичала никога досега, Скатах се носеше през площада към
стената. Видя как застаналите точно пред нея анпу се вцепениха и посегнаха към
оръжията си, явно несигурни в това, което виждат – едно самотно момиче да ги
напада.
Сянката чу как тетивите над нея иззвънтяха, а после пак и пак, и чу как стрелите
се понесоха с писък надолу. След това усети мириса на градински чай и сяра.
Свистенето изведнъж секна, сякаш някой бе заглушил звука. Когато стрелите
запищяха пак, Скатах падна на земята и се затъркаля. Те изсвириха над главата £
като хоризонтален черен дъжд, а после тя се озова отново на крака, докато
редиците от анпу и други хибриди падаха под смъртоносния залп.
Видя над себе си падащия Атон. Разбра, че баща £ го е блъснал и че всичко,
което е чувала за него, е било вярно.
А после, както ставаше при всяка битка, острите £ сетива поеха контрол и светът
около нея сякаш се забави, макар че тя продължаваше да се движи с нормална
скорост.
Атон падаше...
...и падаше...
...и падаше...
Тя забеляза, че очите му бяха затворени и изглеждаше умиротворен.
Скатах се втурна през падналите анпу, катерейки се по тях, а нозете £ почти не
докосваха земята. После скочи във въздуха, извъртайки се на половин оборот.
И го улови.
Глава 67
