мъж. – Ще се закрепи здраво и ще защрака срещу къщата с тези огромни щипки.
Кой знае, може да успее да бръкне вътре и да ни измъкне. – Той се ухили. – Изял
си толкова много рачи щипки; гледай сега да не бъдеш изяден на свой ред от един
рак.
– Не е нужно да звучиш толкова весело. – Били погледна към приближаващото се
чудовище. – Струва ми се, че трябва да му попречим да стигне до равното. –
Погледна към Черния ястреб, който кимна едва доловимо. – Дай ми една минутка. –
Били отиде до Марс и заговори тихо с него, после се приближи до семейство
Фламел и Макиавели, които продължаваха да изливат аурите си в огромната топка
кал. Усилието ги бе състарило всичките, особено Никола и Пернел. Косата на
Вълшебницата вече бе почти съвсем бяла, а вените върху опакото на дланите £
изпъкваха.
Тримата безсмъртни, застанали около спящия Ареоп-Енап, се обърнаха да
изгледат Били и той посочи с палец към вратата.
– Големият краб е почти тук. Двамата с Черния ястреб ще излезем навън и ще
видим дали можем да го забавим малко. Така ще ви дадем повече време да
свършите каквото е нужно. – Той извади двата върха на копия от колана си и ги
остави върху втвърдената кал. – Помислих си, че може да ми ги пазите, за в случай
че... ами, просто за всеки случай – довърши той.
– Не отивайте, Били – каза тихо Макиавели.
Американецът поклати глава.
– Трябва. Двамата с Черния ястреб можем да стоим на вратата и да чакаме
чудовището да дойде и да ни измъкне, или да излезем и да се опитаме да му
създадем известни неприятности.
– Нямате представа какво друго има там навън – предупреди го Пернел.
– Всъщност не е останало кой знае какво. Один и Хел се погрижиха за повечето
анпу, а грозните еднорози, които не успяха да убият, избягаха в нощта. Всичко там
навън, което има поне капка мозък, ще стои надалеч от нас. Освен гигантският краб
и скелетоподобният брат на Кетцалкоатъл. Той ми изглежда доста разярен. – Били
почука по втвърдената кал. – Как вървят нещата със Стария паяк?
– Работим по въпроса – рече Макиавели.
– Хората обикновено казват така, когато нищо не става – отбеляза американецът.
Пернел се усмихна.
– Късмет, Били.
– Не правете глупости – посъветва го Макиавели.
Били им отдаде набързо чест и се върна на вратата.
– Мислех си... – каза той на Черния ястреб, – че това, от което наистина се
нуждаем, е въже, за да направим ласо.
Черния ястреб вдигна томахавката си. Дългата £ дръжка бе омотана с ивици
лекьосана от пот кожа. Половината от нея бе обелена и разкриваше бялото дърво
отдолу.
– Започни да навързваш тези – каза той, като размота останалото и подаде на
Били дузина дълги ивици кафява кожа.
– Ти си винаги готов. Трябвало е да станеш бойскаут52 – промърмори Били.
– Известно време бях водач на скаути. Имах един от най-добрите отряди в
западната част на страната.
– Никога не си ми го казвал – рече Били, навързвайки припряно кожените ивици.
– Не си ме питал.
– Мисля, че от мен би излязъл страхотен бойскаут.
– И аз съм на същото мнение. – Черния ястреб обели и последната кожена ивица
и я подаде на Били. Престъпникът я добави към края на възлестото кожено въже,
а после умело оформи от него ласо.
– Също като едно време – ухили се той.
– Изобщо не е като едно време – възрази Черния ястреб. Завъртя томахавката в
ръка. – Кога за последно сме ходили на лов за крабове?
Пернел, Никола и Макиавели гледаха как двамата американци се отдалечават в
нощта. Всички знаеха, че шансовете да видят отново някого от тях бяха слаби.
Пернел се обърна пак към калната топка и посегна да вдигне двата върха за копия,
които бе оставил Били.
Листовидните остриета бяха потънали в калта.
Пернел взе едното и докосна с пръст ръба му. Очакваше да пари, но то бе
студено.
– Никола – прошепна тя.
Алхимика грабна втория връх и го заби дълбоко във втвърдената кал. Острието
влезе лесно. Той го стисна с две ръце и описа дълъг правоъгълник. Пернел пъхна
пръсти в пролуката и изтръгна голямото парче кал от топката. То се стовари с
трясък на пода и се пречупи надве.
Макиавели грабна другия връх и се зае да реже нов отвор в спечената кал.
– Иди да върнеш Били и Черния ястреб – извика той на Марс. – Имаме нужда от
техните върхове за копия.
– Късно е – рече едрият Древен. – Те тръгнаха на лов за Каркина.
52 Девизът на бойскаутите е
Глава 70
Софи и Джош се катереха след Цагаглалал по стъпалата на Пирамидата на
слънцето.
А чудовищата тичаха след тях.
С кучешките си крака анпу лесно се катереха по пирамидата, но биковете,
мечките и глиганите се движеха по-бавно – високите, тесни стъпала ги
затрудняваха, бяха толкова стръмни, че все едно се изкачваш по стълба. Фучащи
коткоглави хибриди подскачаха на четири лапи от стъпало на стъпало. Те щяха да
стигнат до близнаците първи.
По камъните заваляха стрели и една топка тонбогири рикошира с писък от
стъпалото до ръката на Софи, обсипвайки я със ситни късчета злато, които
отскочиха със звън от бронята £.
– Колко стъпала остават до върха? – попита Джош.
– Много – рече мрачно Цагаглалал. – Прекалено много. Никога няма да успеем.
– А защо трябва да стигаме до върха? – попита Софи. Рискува да хвърли бърз
