започнала да подозира какви може да сте, се е заела да унищожи хилядолетия от
древно знание. Само за да не попадне то в ръцете ви.
Пирамидата потрепери силно с глух тътен.
– Вещицата беше, е и ще си остане глупачка – рече кисело Изида. – И ти също си
глупачка, задето я слушаш и £ вярваш.
Озирис отиде до ръба на покрива и погледна надолу. Неуморните анпу се
приближаваха бързо.
– Още не е твърде късно – каза той.
– Твърде късно за какво? – Джош разпери ръце. – Огледайте се. С Древните е
свършено. Хората на Дану Талис се вдигнаха на бунт.
– Е, и? Вие можете да ги унищожите с една дума – отвърна Озирис.
Изида погледна Софи.
– Имате ли някаква представа каква сила притежавате?
– Не – отвърна искрено Джош. – А вие?
Озирис премигна насреща му и в този момент Джош разбра, че нямат.
Нов гърч разтресе пирамидата и вдясно от тях вулканът Хуракан забълва черен
дим. Яркочервени искри полетяха към притъмняващото небе като фойерверки.
– Вие не сте нашите родители, нали? – попита Софи.
– Отгледахме ви като свои деца – рече Изида.
Отдолу се разнесе ужасен шум, когато анпу нададоха бойния си вик и се хвърлиха
срещу шестимата, бранещи върха на пирамидата.
– Не ви питах за това – сопна се Софи. – Вие наши родители ли сте?
– Не – каза Изида, без да може да прикрие гнусливото свиване на устните си. – Не
сме вашите родители.
Близнаците се спогледаха. Макар вече да го бяха предполагали, това все пак ги
потресе.
– Толкова по-добре – каза Джош с треперлив глас. – Не мисля, че искаме да
имаме родители като вас.
Лицето на Софи бе застинало в бяла маска и изглеждаше мъртвешко на фона на
сребърната £ броня. Спомените за това, как Вещицата бе търсила истината,
започнаха да се сглобяват.
– А Софи и аз... роднини ли сме? – зададе Джош въпроса, чийто отговор
всъщност не искаше да знае.
Изида и Озирис мълчаха, взирайки се в тях с насмешка.
– Роднини ли сме? – изрева той внезапно и двамата подскочиха.
– Не, по кръв не сте, но сте Злато и Сребро – каза Озирис. – Това е древна
кръвна линия. Така че имате някакво родство.
– Кои сме ние? – изкрещя Софи. Започваше да трепери, едновременно от страх и
от гняв, и в нея се разгаряше чувството за ужасна загуба. Не усещаше сребърните
сълзи, стичащи се по лицето £.
Изида сви рамена.
– О, кой знае? – рече тя небрежно. – Ние търсихме Златни и Сребърни в
продължение на векове из всички Сенкоцарства. Взехме Джош от лагер на
неандерталци, повече от трийсет хиляди години преди да намерим теб. Теб те
открихме някъде в степите на територията на днешна Русия в средата на десети
век... или пък беше девети?
– Десети, мисля – рече Озирис.
– Пазихме и двама ви в безопасност, изолирани в едно Сенкоцарство, където
времето не тече, а после, когато всичко бе готово, ви доведохме заедно на Земята
през двайсети век.
На Софи £ се струваше, че ще припадне, но Джош пристъпи към нея и я хвана.
– Защо? – прошепна той.
– Вие бяхте Злато и Сребро – каза нехайно Озирис. – Най-чистите аури, които сме
срещали през всичките хилядолетия на търсене. Не можехме да ви оставим да
изгниете в някаква първобитна колиба.
– Отвлекли сте ни – промълви Джош.
Изида и Озирис се разсмяха.
– Е, отвличане е малко силно казано – рече Озирис. – В сравнение с живота,
който щяхте да имате, ние ви осигурихме невъобразим лукс. Всъщност ние бяхме
по-добри родители, отколкото щяха да са истинските ви родители. Знаете ли каква
е средната продължителност на живота на новородено неандерталче или на дете
от ледените руски степи? Ние може да не сме биологичните ви родители, но ви
дадохме живот.
– За което ни дължите благодарност и уважение – добави Изида.
– Нищо не ви дължим! – каза Софи.
Почти точно под себе си можеха да чуят звъна на оръжия, воя на анпу и
съскането на котките.
Разтреперан от ярост и страх, обзет от силно гадене и ужасно главоболие, което
почти го заслепяваше, Джош обърна гръб на Изида и Озирис и отиде до края на
покрива. Не можеше да ги гледа повече. Дланите му се разтваряха и свиваха
конвулсивно, докато се мъчеше да възприеме ужасното признание.
Точно под себе си видя Паламед и Уилям Шекспир. Барда размахваше ръце,
създавайки от въздуха змии и гущери, и се смееше, докато те се сипеха върху
събраните долу зверове и ги изтласкваха назад.
Джош видя как един анпу надигна дълго, подобно на пушка, оръжие, и стреля.
Шекспир падна, без да издаде и звук, и жилещите гущери и гърчещите се змии
изчезнаха моментално. Нападателите се втурнаха напред и един орел с лъвска
глава се стрелна от тълпата, за да клъвне падналия безсмъртен. Паламед го
сграбчи и го задържа на разстояние в протегнатите си ръце; после го запокити в
морето от зверове долу. Но анпу се приближаваха.
Джош отметна глава и изкрещя от страх и безсилие. Притисна палец към дланта
си, задействайки Огнената магия, на която го бе научил Прометей, и прати надолу
по стъпалата струя от пламъци. Тя се запени и разплиска, помитайки чудовищата.
Той тръгна със залитане надясно, където Сен Жермен с мрачна физиономия
вадеше огнени кълба от въздуха и ги мяташе сред гъмжилото от свирепи твари.
Златните стъпала се топяха.
С все още пламтящи длани Джош погледна надолу към Прометей и Цагаглалал:
