– О, това не е заплаха – рече тихо той. Пристъпи навън от виманата и през
тълпата премина ниско стенание. – Нека се знае – прогърмя гласът му, – че тези
тримата са под моя закрила. Помагайте им, напътствайте ги, пазете ги и ще бъда
щедър. Пречете им, заблуждавайте ги, навредете им и всички вие ще познаете
отмъщението ми. Давам ви дума, а всички знаете, че моята дума е закон.
– Вашата дума е закон – промърмори тълпата. Някои от по-старите мъже и жени
коленичиха и притиснаха чела към паветата; някои от по-младите просто склониха
глави.
Озирис се втренчи в група младежи.
– Да имах повече време, щях да им дам хубав урок за тяхната наглост... –
промърмори той. После влезе обратно във виманата. – Хайде, тръгвайте. Не се
бавете. Насочете се право към сградата със знамето. Ние ще се върнем възможно
най-бързо.
Рукма виманата се затвори зад него и излетя с бръмчене, оставяйки Софи, Джош
и Вирджиния Деър да стоят сами по средата на площада. Корабът едва бе
изчезнал над покривите, когато един домат полетя над главите на тълпата и се
разпльока на земята в краката на Джош. Последваха го втори и трети.
– Радвам се да видя, че Озирис наистина има уважението на тълпата – рече
Джош.
– Да вървим – каза Вирджиния, сграбчи двамата за ръцете и ги задърпа. –
Обикновено се започва с плодове...
Един камък изтрещя на земята и се пръсна.
– ...но винаги завършва с камъни.
Глава 7
Цветове.
Ярки, блестящи цветове...
Трепкащи, танцуващи дъгоцветни нишки...
Пулсиращи ленти от светлина...
Никола се издигаше все по-високо над кея, носейки се по невидимите вълни от
въздух, които се виеха и кръжаха под него. Погледна надолу и видя малката
групичка, и себе си по средата £.
Той летеше.
И чувството бе необикновено.
Едно време беше летял почти всеки ден, гледайки света през очите на Педро. Не
бе разбирал добре притегателната сила на летенето, преди да премине над
островните джунгли на Пасифика, криволичещите, осеяни с руини, улици на Рим и
приличащите на кръпки ирландски ниви, наблюдавайки ги през огромните очи на
папагала. Тогава Никола разбра защо Леонардо да Винчи е вложил толкова време
в създаването на машини, които биха позволили на човека да лети. Може би
слуховете бяха верни; може би Леонардо е бил безсмъртен и се е научил да гледа
света през птичи очи.
Макар че беше късен следобед и светлината отслабваше, светът, гледан през
очите на папагала, бе изпълнен с ярки проблясъци и цветни ивици. Ембаркадеро
пламтеше в жълто и златно, пращайки вълни от топлина над водата.
Никола усещаше как вятърът се носи покрай тялото му, чуваше шушненето на
перата едно в друго. Годините на летене с Педро го бяха научили да не мисли,
просто да се съсредоточи върху целта си и да остави природата на папагала да
вземе връх. Вод ата под него бе нашарена с фосфоресциращи мехурчета, оживяла
от топли и студени течения.
Алкатраз се намираше на километър и половина от брега, което за дивите
папагали не бе нищо, но Фламел знаеше, че на птицата няма да £ хареса да лети
над водата. Дори смътната мисъл за земя караше аратингата да завие рязко и да
се насочи обратно към пламтящите светлини на Ембаркадеро. Папагалът закряка и
птиците на брега – цветни петна, наредени по покривите – запищяха в отговор.
Никола си представи отново характерната форма на Алкатраз и птицата кривна –
почти с неохота – и започна да се отдалечава от сушата. Издигна се по-нависоко,
далеч от солените пръски, позволявайки на Алхимика да види ясно острова: дълга,
ниска, грозна форма, увенчана с бялата сграда на затвора и с високия пръст на
фара, сочещ към небето. Зад него, малко вдясно, се виждаше Бей Бридж – лента
от червени и жълти светлини, – а мостът „Голдън Гейт“ в далечината
представляваше хоризонтална мазка, очертана от трептящи линии горещина и
топъл въздух.
За разлика от тях Алкатраз тънеше в пълен мрак и никаква топлина не се
излъчваше от земята.
Когато се приближи до острова, Алхимика осъзна, че Пернел е била права. Във
въздуха над брега нямаше други птици. Неизменните чайки, които винаги покриваха
скалите, загръщайки ги в белота, сега липсваха и когато той стигна по-близо,
осъзна, че нищо не помръдва. Нямаше нито корморани, нито гълъби. Но Алкатраз
бе птичи резерват; стотици птици гнездяха тук всяка година.
Никола потрепери и усети как тръпка пробягва по тялото на папагала. Нещо се бе
хранило тук.
Когато стигна до каменистата брегова линия, аратингата се спусна, а после се
издигна върху въздушните течения, плъзна се над пристанището и се снижи, за да
кацне върху будката за карти и пътеводители. Никола остави птицата да си почине
малко. Пристъпвайки от крак на крак, тя се завъртя в пълен кръг, давайки му
изглед към цялото пристанище. То бе изоставено. От лодката на Черния ястреб
също нямаше никаква следа. Алхимика обаче се утеши с факта, че не се виждат и
останки. Надяваше се, че безсмъртният не е станал жертва на нереидите.
С една-единствена мисъл Никола накара птицата да излети и тя закръжи бавно
над книжарницата и сграда 64. Като се издигна още повече, се озова над Дома на
надзирателя и за първи път, откакто бе стигнал до острова, той забеляза бледа
