пулсираща светлина. Аратингата кацна върху една от металните греди, крепящи
порутената къща, и запристъпва по нея, дращейки с нокти по метала. Хвърли
поглед надолу. В ъгъла на руините имаше нещо огромно, което покриваше
полуразрушените стени и голия под. Приличаше на буца изсъхнала кал. С
усиленото зрение на папагала Никола успяваше да различи едва-едва някаква
форма в калта: гигантско създание, свито в плътно кълбо, с твърде много крака,
увити около него. Това беше паяк. И пулсираше с бавна, неизменна светлина:
Ареоп-Енап беше още жив.
Но все пак, къде бяха всички?
Черния ястреб бе оставил на острова Марс, Один и Хел. Не беше възможно
всички те да са мъртви, нали? А и къде бяха чудовищата? Пернел бе забелязала в
килиите таласъми, тролове и клурикони. Беше видяла бебе минотавър, поне един
вендиго и они. В друг коридор бе имало драконоподобни твари – змейове и
огнедишащи дракони.
Папагалът вече започваше да се уморява и Никола разбра, че скоро ще трябва
да го върне на континента. Щеше да хвърли един бърз поглед наоколо и да потегли
обратно, преди падането на нощта. Направи кръг около фара, а после, улавяйки
внезапен проблясък на светлина, прелетя над сградата на затвора и се спусна в
двора за разходки.
Дворът кипеше от енергия.
Призрачните остатъци от невероятно мощни аури се виеха около големите
камъни, гърчейки се като змии. Навсякъде имаше следи от чисто злато и блестящо
сребро, смрадливо сярно-жълто и примес от бледозелено.
А по средата на двора се виждаше избледняващ правоъгълник, който трепкаше
от останките на древни енергии. В камъка се бяха отпечатали едва-едва
очертанията на четири меча.
Някаква врата се отвори с трясък. Папагалът се стресна от грейналата светлина
и полетя нагоре. Никола се обърна, за да види как Один изхвръкна от тесния вход и
се втурна надолу по редица каменни стъпала. В подножието им едноокият Древен
спря и се завъртя в посоката, откъдето беше дошъл, стиснал по едно късо копие
във всяка ръка.
През вратата излезе Марс и я задържа отворена, за да могат Макиавели и Били
да изтичат навън, носейки между себе си Хел. Тя бе преметнала ръце през
рамената на двамата безсмъртни, а краката £ се влачеха по земята, оставяйки
диря от тъмна течност. Марс затръшна металната врата и опря гръб в нея.
Черната кожена ризница на воина висеше съдрана, а от късия меч в ръката му
капеше яркосиня кръв. Дори в сгъстяващия се здрач Никола видя, че очите му
греят от възбуда. Вратата зад Марс се разтресе, но Древният напрегна сили и я
задържа затворена, докато Макиавели и Били слязат по стълбището и Один заеме
позиция в тила им, за да ги брани.
Едноокият Древен даде знак на Марс и той отскочи от вратата – точно когато
един остър бивен проби метала и се устреми нагоре, разкъсвайки го като хартия.
Марс и Один заеха позиции в подножието на стълбите, за да защитават
Макиавели и Били, които се грижеха за раните на Хел върху стъпалата на двора за
разходки. Били беше свалил колана си и го бе пристегнал около разкъсаните крака
на Древната, а ръцете му бяха потъмнели от кръв.
Мълчалив и невидим, папагалът кръжеше над тях.
Никола се опита да проумее това, което виждаше: как Марс и Один действат
съвместно с Били и Макиавели и ги защитават, докато американецът превързва
раните на Хел. Алхимика беше объркан: италианецът не бе приятел на семейство
Фламел и не подкрепяше каузата им – напротив, през целия си дълъг живот се бе
борил на страната на Тъмните древни. Може би някак си Макиавели бе излъгал
останалите? Никола поклати глава и папагалът повтори движението му. Възможно
беше да излъже Марс; а току-виж дори и Хел. Но никой не бе в състояние да
излъже Один. Може би Макиавели и Били най-после бяха избрали вярната страна.
Какво бе казал Шекспир за това, че неволята те събира с кого ли не3 ?
С последно усилие на волята Алхимика накара папагала да се спусне по-ниско.
Всички инстинкти на птицата я подтикваха да бяга. Дворът бе изпълнен с жужащи
разноцветни аури, миризмата на кръв на Древен и животинска смрад.
Създанието, изпълнило отвора на разбитата врата, бе огромно. Приличаше на
глиган, но беше с размери на бик, а бивните му бяха дълги колкото човешка ръка.
– Хус Кромион – каза Марс. – Кромионският глиган4 . Не първият, разбира се.
Онзи го уби Тезей5 .
Единственото око на Один премигна.
– Голям е – промълви той. – И силен.
Звярът тръгна бавно надолу по стъпалата. Беше толкова широк, че хълбоците му
се триеха в стените от двете му страни и грубата козина стържеше по камъните.
– Ще се втурне срещу нас – предупреди Марс.
– И няма да сме в състояние да го спрем – добави Один. – Ловувал съм глигани.
Той ще атакува с наведена глава, а после ще я вдигне, за да ни разкъса с бивните
си. Мускулите около врата и рамената му са особено дебели. Съмнявам се, че
копията или мечовете биха могли да ни послужат срещу него.
– А ако използваме аурите си, това ще привлече сфинкса, който ще погълне
енергията ни – рече Марс. Той внимателно избута Один настрана. – Не се налага и
двамата да умираме тук. Да го оставим да ме атакува. Аз ще сграбча главата му и
