ще го задържа. А ти ще го нападнеш отстрани с твоите копия. Опитай се да го
намушкаш отдолу. Там плътта е по-мека.
Один кимна.
– Планът е добър, само че...
– Само че?
– Няма да успееш да задържиш главата му. Ще те разпори.
– Да. Вероятно. А после ти ще го намушкаш.
– Нали видя какво направи с металната врата? – попита тихо Один.
– Аз съм жилав – ухили се Марс.
– Това ти харесва, нали?
– Прекарах хилядолетия, затворен във втвърдена черупка, без да мога да се
движа. – Той размърда китката си и завъртя късия меч. – Не съм се забавлявал
така от... ами... не помня откога.
Копитата на Хус Кромион удряха по стъпалата, изтръгвайки искри от камъните, а
после той атакува.
Внезапно се мярна зелено-червено петно и нещо, което приличаше на малък
папагал, се стрелна пред звяра, одирайки с нокти муцуната му чак до ушите.
Глиганът изквича, забави ход и вдигна глава, щракайки със зъби и пръскайки гъста
слюнка. Птицата отново пикира и силната £ човка откъсна парченце от косматото
ухо на създанието. Хус Кромион изрева и се надигна на задните си крака, за да се
опита да захапе бързата твар.
И копието на Один улучи чудовището в оголеното гърло. То умря, още преди да
се стовари на земята.
– Браво! – извика Били.
– Били, защо не покрещиш малко по-силно? Сигурен съм, че би могъл да
привлечеш още чудовища към нас – рече тихо Макиавели.
Американецът го плесна по рамото.
– Понякога човек трябва просто да се поотпусне и да празнува. – Той погледна
надолу към Хел. – Видя ли колко огромна беше тази твар!?
– И по-големи съм виждала – изфъфли тя.
Папагалът се спусна, за да кацне на главата на Хус Кромион. Килна дребната си
червена главица настрана и изгледа първо Марс, а после и Один.
– Коя си ти, птичко? – попита Марс, а после ноздрите му се издуха. – Мента –
промълви изумено той. – Никола?
Човката на аратингата се отвори и затвори, а после тя изкряка:
– Фламел.
Марс отдаде чест на дребната птица с меча си.
– Алхимико. Радвам се да те... хм... видя. Както виждаш, живи сме. Броят ни се
увеличи с двама, но положението ни е тежко. Те са прекалено много, а и сфинксът
броди наоколо. – Той млъкна, а после добави: – Не мога да повярвам, че
докладвам на папагал.
– Ареоп-Енап – изчурулика птицата.
Марс погледна към едноокия Древен.
– Да не би той току-що да каза
Папагалът се заклати от крак на крак.
– Ареоп-Енап, Ареоп-Енап, Ареоп-Енап.
Один кимна.
– Той каза
– Къде? Тук ли? – попита Марс.
Птицата излетя и закръжи над двамата Древни.
– Тук, тук, тук.
– Това несъмнено е потвърждение – каза Один. – Ах, какъв съюзник, стига само
да се съгласи да се бие заедно с нас. – Той плесна Марс по гърба. – Върви да
доведеш Стария паяк. Едва ли ще ти е толкова трудно да го намериш. Аз ще се
погрижа за раните на Хел. – Той сграбчи Хус Кромион за единия гигантски бивен и го
издърпа от стълбите.
– Какво смяташ да правиш с това?
– Хел не е вегетарианка. – Один се ухили. – И обожава свинско.
– Сурово ли?
– Най-вече сурово.
Черешовата аратинга се спусна от вечерното небе към Ембаркадеро, пляскайки
уморено с крила, и кацна на главата на Алхимика. Червената £ главица се наведе и
почука със затворена човка по черепа му.
Никола потрепери и си пое дълбоко дъх. Прометей продължи да го крепи, докато
той изправяше снага и раздвижваше схванатите си пръсти. После Алхимика вдигна
дясната си ръка и папагалът подскочи на пръстите му.
– Благодаря ти – прошепна той. Ментовозелена мъгла се вдигна от червено-
зелените пера на птицата. Тя потрепери и излетя, крякайки:
– Ареоп-Енап, Ареоп-Енап, Ареоп-Енап.
Очите на Фламел проследиха пътя £ през вечерното небе.
– След няколко дена всички папагали по Ембаркадеро ще крещят същото – каза
Алхимика.
– Научи ли нещо? – попита Пернел.
Никола кимна.
– Чудовищата се намират в главната сграда на затвора. Видях Марс, Один и Хел.
Нямаше и следа от Черния ястреб, а Хел е ранена. Но, изглежда, имаме двама
нови съюзници: Макиавели и Били Хлапето £ помагаха.
Пернел премигна изненадано.
– Макиавели никога не ни е бил приятел.
– Знам. Но той е опортюнист. Може би осъзнава, че е по-добре да се присъедини
към печелещата страна.
– Или може би току-що е преоткрил своята човечност – рече тихо Нитен. – Може
би някой му е напомнил, че е преди всичко човек, и едва след това безсмъртен.
– Струва ми се, че говориш от личен опит – каза Пернел.
– Така е – отвърна той тихо. – Имаше време, когато бях... безразсъден.
– И какво стана?
Той се усмихна.
– Срещнах една червенокоса ирландска дева-воин.
– И се влюби? – подразни го тя.
– Не съм казвал това.
– Не е и нужно. – Тя се обърна пак към Никола. – Ами Дий?
– Точно това е странното: можех да подуша аурата му, но беше стара и
избледняваща. И се преплиташе с ваниловия аромат на Софи и портокаловия на
Джош. Усещаше се и дъх на градински чай...
– Вирджиния Деър – каза Пернел.
– Всички тези миризми бяха преплетени, заедно с енергиите на четирите Меча на
силата. Но не мисля, че Дий още е на острова.
– Тогава къде е? – попита Нитен.
Алхимикът се канеше да поклати глава, но се спря.
– На земята бяха отпечатани очертанията на четирите Меча на силата – рече той
