Чародейката полностью

– и със сигурност не биваше да приема дара или проклятието на безсмъртието.

Това осъзнаване се стовари върху него като удар и дъхът замря в гърдите му.

Безсмъртието го бе обрекло.

Сянката се протегна над него и той зърна блясък на метал.

Значи не беше животно. Човек. Разбойник. Зачуди се дали на Дану Талис има

канибали.

– Направи го бързо – прошепна той. – Дари ме с тази милост.

– А ти предлагал ли си такава милост на другите? – Изведнъж нечии силни ръце

го вдигнаха. – Няма да те убивам още, доктор Дий. Мога да те използвам.

– Кой си ти? – изпъшка Дий, мъчейки се отчаяно да различи физиономията на

мъжа, извисяващ се над него.

– Аз съм Маретю. Аз съм Смъртта. Но днес, докторе, аз съм твоят спасител.

6 Става дума за песента на Франк Синатра My Way („Моят път“). – Б. пр.

Глава 9

Беше време леля Агнес да умре.

Старицата стоеше пред огледалото в банята и гледаше отражението си. Насреща

£ се взираше възрастна жена с ъгловато лице, изпъкнали скули, издадена брадичка

и заострен нос. Стоманеносивата £ коса бе сресана назад и хваната в стегнат кок

на тила £. Гранитносивите £ очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Приличаше на

осемдесет и четири годишна жена. Само че тя беше Цагаглалал – Тази, която

наблюдава, – и годините £ бяха неизброими.

Цагаглалал бе носила облика на леля Агнес през по-голямата част от двайсети

век. Беше се привързала към това тяло и щеше да е жалко да го захвърли. Но от

друга страна, през вековете бе носила множество маски. Номерът беше да знаеш

кога да продължиш нататък и кога да умреш.

Цагаглалал бе живяла във векове, когато всеки по-различен – в каквото и да

било отношение – предизвикваше подозрения. Хората имаха много чудесни

качества, но винаги щяха да подозират и да се боят от онези, които изпъкват сред

тълпата. Дори и в най-добрите времена те постоянно бяха нащрек за нещо

погрешно или за някой, който изглежда не съвсем обикновен. А имаше времена,

когато човек, който оставаше прекалено младолик, със сигурност щеше да бъде

заподозрян.

Цагаглалал бе живяла през десетилетията, когато хората бяха изгаряни като

магьосници и вещици, само защото изглеждат странно или са прями и независими.

Но дълго преди тези ужасни години в Европа, а по-късно за кратко и в Америка, тя

бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава

част от хората, че да е като невидима.

Цагаглалал се бе научила да се състарява подобаващо.

Във всеки век имаше различни представи за това кое е правилно и подобаващо.

В някои епохи трийсетгодишните се считаха за стари, а четирийсетгодишните – за

направо древни. В някои от по-примитивните и изолирани култури, в които старостта

се почиташе като знак за мъдрост, тя можеше да стане на шейсет-седемдесет,

преди да умре и да продължи нататък.

А когато се състаряваше, го правеше изцяло, променяше структурата на кожата

си, позата си, дори мускулната си маса, за да имитира ефектите от отминаващото

време. Преди много поколения – в Египет, или пък беше във Вавилон – тя бе

усъвършенствала техниката да кара кокалчетата на ръцете си, китките и колената

да се подуват като от артрит. По-късно се бе научила да изменя плътта си, така че

вените £ да изпъкват дебели и сини на фона на тънката като хартия кожа. Бе

овладяла умения, които правеха кожата на шията £ мека и увиснала и дори

пожълтяваха зъбите £. За да бъде илюзията пълна, тя умишлено позволяваше на

слуха и зрението си да отслабнат. Фактически тя остаряваше наистина, така че да

не трябваше да се преструва през всеки буден миг. Така беше по-безопасно.

Взирайки се в своето отражение в огледалото в банята, Цагаглалал вдигна ръце

към главата си, свали старите фиби, които държаха кока £, и тръсна сивата си

коса.

Най-лесно £ бе да живее през втората половина на двайсети век. Това бе епохата

на козметиката и пластичната хирургия. Това бе епохата, когато хората полагаха

големи усилия да не остаряват, а филмовите и музикалните звезди изглеждаха по-

млади с всяка изминала година.

Цагаглалал бутна перуката нагоре и тя се отдели от главата £. Тя пусна рошавата

сива коса във ваната и се зае да търка яростно гладкия си череп. Мразеше тази

перука; постоянно я сърбеше от нея.

Разбира се, и този век си имаше своите опасности. Това бе епохата на камерите:

лични камери, улични камери, охранителни камери, а напоследък и повечето

мобилни телефони имаха камери. Това бе и епохата на разпознаването по снимки: в

паспортите, шофьорските книжки, личните карти. Всеки имаше снимка и

безсмъртните на тези снимки трябваше да се променят, да остаряват бавно. Една

грешка щеше да привлече вниманието на властите, а безсмъртните бяха особено

уязвими към разследвания, засягащи миналото им. Цагаглалал не бе напускала

страната от десетилетия и американският £ паспорт беше изтекъл. В Ню Йорк

обаче работеше един безсмъртен човек, който някога се бе специализирал във

фалшифициране на ренесансови шедьоври. Той въртеше малък страничен бизнес с

подправени паспорти и шофьорски книжки. Цагаглалал трябваше да го посети,

когато всичко това свърши. Ако оцелееше.