изпитваш съмнения, Джош – прошепна той, – следвай сърцето си. Думите могат да
са лъжовни, образите и звуците могат да се манипулират. Но това... – Дий потупа
по гърдите на Джош. – Това винаги е истинско. – Той докосна пак гърдите на
момчето и ясно се чу шумоленето на хартия под тениската му. – О, не, не, не. –
Лицето на Магьосника посърна. – Кажи ми, че това не са липсващите страници от
Сборника – прошепна той с пресеклив глас.
Джош кимна пак.
– Те са.
Дий избухна в нещо като смях, което се превърна в разкъсваща кашлица. Той се
преви надве, мъчейки се да си поеме дъх.
– Носил си ги през цялото време – прошепна.
Джош кимна пак.
– От самото начало.
Тресейки се от безмълвен смях, Дий затвори очи и се отпусна по гръб на
копринената трева.
– Какъв чирак щеше да излезе от теб – промълви той.
Джош гледаше умиращия безсмъртен, докато най-сетне Озирис не го прекъсна.
– Джош – каза той твърдо. – Остави го. Трябва да вървим. Имаме свят за
спасяване.
– Кой свят? – попитаха едновременно Софи и Джош.
– Всички – отговориха в един глас Изида и Озирис.
Глава 3
Крясъците бяха пронизителни.
Ято папагали, черешови аратинги със зелени тела и червени глави, пикираха ниско
над Ембаркадеро в Сан Франциско. Профучаха покрай тримата мъже и жената,
застанали до дървените перила по ръба на водата. Пискливите им крясъци
отекваха в следобедния въздух. Единият от мъжете, по-едър и по-мускулест от
останалите, затисна ушите си с ръце.
– Мразя папагалите – измърмори Прометей. – Толкова са шумни, мръсни...
– Бедничките; разстроени са. – Никола Фламел не позволи на Древния да
довърши оплакването си. Ноздрите му се издуха и той вдиша дълбоко. – Усещат
аурите във въздуха.
Прометей отпусна тежката си длан върху рамото на Алхимика.
– Мен за малко щеше да ме изяде седмоглаво морско чудовище. Аз също съм
леко разстроен, но не крещя.
Третият мъж, който бе слаб, с деликатни японски черти и носеше черен костюм,
вдигна поглед към широкото, осеяно с бръчки, лице на Прометей.
– Не, но ще мърмориш до края на деня.
– Ако оцелеем до края на деня – рече Прометей. Един папагал прелетя толкова
близо до него, че разроши посивяващата му коса, и върху карираната риза на
едрия мъж се появи бяло, лепкаво петънце. Лицето му се сгърчи в отвращение. –
О, страхотно – само това ми липсваше! Възможно ли е този ден да стане още по-
гаден?
– Вие тримата ще млъкнете ли? – сопна се жената. Пъхна една монета в процепа
под синия метален бинокъл и го наклони към остров Алкатраз, който лежеше в
залива точно срещу тях. Завъртя колелцето и сградите се появиха на фокус.
– Какво виждаш? – попита Никола.
– Търпение, търпение. – Пернел поклати глава. Плитката £ се бе разплела и
дългата £ коса се спускаше по гърба £, блестейки в черно и сребристо. – Нищо
необичайно. На сушата няма движение и не виждам нищо във водата. Във въздуха
над острова няма птици. – Тя отстъпи от бинокъла, за да направи място на съпруга
си. Замисли се за миг и се намръщи. – Прекалено спокойно е.
– Затишие пред буря – промърмори Никола.
Прометей подпря големите си ръце на дървеното перило и се взря през залива.
– Въпреки това знаем, че онези килии са пълни с чудовища и че Макиавели и Били
са там заедно с Дий и Деър. Марс, Один и Хел също трябва вече да са стигнали...
– Чакай – каза внезапно Никола. – Виждам лодка...
– Кой я кара? – попита Прометей.
Никола завъртя големия метален бинокъл и го фокусира върху малкия съд, който
се бе появил иззад острова, оставяйки диря от бяла пяна.
Нитен стъпи на долния прът на дървената преграда и се наведе напред,
засенчвайки с ръце кафявите си очи.
– Виждам в лодката един човек. Черния ястреб. Сам е...
– А къде са другите? – зачуди се на глас Прометей. – Да не би да бяга?
– Не, това е Черния ястреб... – прекъсна го Нитен, преди Древният да довърши
мисълта си. – Недей да петниш името му. – Той поклати решително глава. – Ма-ка-
теуи-ме-ши-ке-кекуа е един от най-храбрите воини, които съм срещал някога.
Тримата безсмъртни и Древният гледаха как лодката подскача по вълните,
насочвайки се към брега.
– Чакайте... – спря ги изведнъж Алхимика.
– Няма ли нещо във водата ей там? – попита Нитен.
През бинокъла Никола видя дузина подобни на тюленови глави да се полюшват по
водната повърхност около лодката. Примижа, за да ги разгледа по-добре. Макар че
зрението му отслабваше, можеше ясно да види, че главите принадлежат на
зеленокоси млади жени, които изглеждаха красиви, преди да отворят устите си,
пълни с остри като на пираня зъби.
– Това тюлени ли са? – попита Прометей.
– Във водата има нереиди – обяви Фламел. – И идват още.
Скоро лодката се приближи достатъчно, за да може групата на кея да види
създанията, които я заобикаляха. Четиримата гледаха мълчаливо как едно от тях
се надигна от морето и опита да се покатери на борда. Набитият меднокож
безсмъртен мръдна леко лодката встрани и корпусът халоса рибоопашатата твар,
която пльосна шумно във водата. Черния ястреб завъртя лодката в малък кръг,
като едва не я преобърна, и я подкара обратно, право към групата нереиди.
Водата се разпени, когато те се пръснаха.
