– А сега просто мълчете и правете каквото ви се каже – рече твърдо Изида.
Джош наведе глава, за да скрие усмивката си. Беше точно като при неделна
екскурзия с кола.
34 Древен шумерски храм. – Б. пр.
Глава 45
Нитен стоеше над падналия Прометей.
Още копия излетяха от мъглата, но японският безсмъртен беше бърз, и на
младини беше тренирал да се справя с мечове и стрели, отбивайки ги във въздуха.
Това бе полезно умение за един воин и като млад го правеше със завързани очи,
вслушвайки се в тихото свистене от приближаването им. Сега използва същия
номер – стоеше с наведена глава, обърнал лявата си страна – с по-доброто си ухо
– към мъглата. Можеше да чуе и най-лекия шум, свистенето на разделящия се
пред копието въздух, дори тихото скърцане при огъването на дървения прът. Най-
трудното бе да знаеш кога да реагираш. Ако реагираше прекалено рано, щеше да
пропусне копието, а ако закъснееше, върхът щеше да го прободе.
От мъглата полетяха две копия, всяко от които звучеше малко по-различно от
другото. Нитен се отпусна с полузатворени очи, проследявайки пътя им по звука.
После се раздвижи. Тоягата на Спарта в лявата му ръка отби едното копие
настрана, уакизашито в дясната разсече второто надве. Земята пред него бе
осеяна с начупени дървени пръти.
Нитен мяркаше Спартите като смътни силуети в сумрака, но никой от тях не се
приближаваше. Той се надяваше, че не са открили начин да заобиколят преградата
от коли, но знаеше, че не може да напусне позицията си, за да провери.
Дългият и горчив опит бе научил Майстора на меча да се съсредоточава изцяло
върху битката. Един миг на разсейване можеше да се окаже фатален. Воинът
трябваше да мисли само за едно. Не губеше време да размишлява за семейство
Фламел, да се чуди как се справят: така или иначе не можеше да им помогне.
Три назъбени копия изсвистяха в нощта и зад тях като дим се точеха струйки
мъгла. Той отби едното настрана и разсече второто, но третото го улучи в лявото
рамо, заби се в плътта му и цялата му ръка се вцепени. Тоягата падна от пръстите
му и изтрополя на земята.
Нитен направи гримаса на болка и позволи на малка част от тъмносинята си аура
да се увие около ръката му и да затвори раната. Но усещаше как се състарява,
докато се цери, усещаше тежестта в краката си, стягането в дробовете си и
знаеше, че ще е нужно време, докато усещането в лявата му ръка се върне. Щеше
да му се наложи да довърши тази битка с една ръка.
Все още обърнат към нощта, той приклекна до Прометей и допря пръст отстрани
на шията му, търсейки пулса. Такъв нямаше, но той усети, че Древният се
размърдва.
– Ти си жив – каза Нитен с облекчение.
– Да не мислеше, че спя? – избуботи Прометей. Опря пети в земята и се надигна
до седнало положение. – Нужно е нещо повече от едно малко копие, за да ме убие.
– Само за протокола: копията бяха две и не бяха малки. Как се чувстваш?
– Все едно са ме проболи с две копия. – Предницата на бронята му бе хлътнала и
на нея се виждаха две дупки. Прометей притисна ръце към гърдите си и цялото му
тяло засия в червено. Миризмата на анасон за кратко надви мириса на сол и месо.
В мъглата се разнесе пронизително стържене на метал.
Древният видимо се състари пред очите на безсмъртния, докато се цереше,
косата му стана снежнобяла, дълбоки бръчки се появиха на челото му, край носа
му и в ъгълчетата на устата му.
В нощта изтрещя стъкло и мостът затрепери от ново дрънчене на метал.
Нитен протегна ръка и помогна на Древния да стане. Прометей потърка с ръка
бронята си, за да поправи дупките, запълвайки ги с метал.
– Съмнявам се, че ще мога да го направя пак. А ти как си? – попита, присвивайки
очи срещу Нитен.
– Останала ми е още малко аура. Не много. Вероятно ще стигне да изцеря една
рана, ако не е прекалено тежка.
– Поне косата ти не е посивяла.
– О, мисля, че косата ми ще си остане черна до деня на смъртта ми. А и между
другото, твоята коса вече не е сива – каза Нитен. – Бяла е.
– Винаги съм предпочитал червеното.
Отново изстърга метал.
Нитен посегна да се подпре на най-близката кола. Тя вибрираше.
– Те разглобяват барикадата – каза той.
– Така бих направил и аз на тяхно място – кимна Прометей. – Чудя се дали ще се
бият, или ще ни заобиколят, за да нахлуят в града?
– Ще се бият – каза уверено Нитен. – Ние ги обидихме.
– Обидили сме ги? Как?
– Като не умряхме бързо. Те са професионални воини; сражавал съм се с такива
като тях цял живот. Смятат се за непобедими. Това ги прави високомерни, а също и
глупави. А съм открил, че глупавите хора допускат грешки. Един разумен командир
би оставил няколко от тях да се бият с нас и би пратил останалите в града. Но
гордостта им ще ги задържи тук. Сега те трябва да ни убият. И онзи, който го
направи, ще бъде удостоен с голяма чест. – Той млъкна. – Защо се усмихваш,
Древни?
– Бас държа, че някъде в мъглата някой командир на Спартите казва на своите
подчинени съвсем същото.
– Но ще допусне грешка – отвърна Нитен. – Ние сме много по-смъртоносни от тях.
Усмивката на Прометей стана тъжна.
– Не съм много сигурен в това.
– О, такива сме. Ние имаме причина да сме тук. Имаме кауза. Моят опит говори,
