Безсмъртният обаче стоеше с лице към него, отпуснал небрежно ръце край
тялото си. Беше достатъчно близо, за да започне тъмночервената му аура да се
издига като рядка мъгла от плътта му. Въздухът замириса на червен пипер и
сфинксът кихна. Били килна глава на една страна и се усмихна.
– Помниш ли ме?
– О, прекрасно – отвърна чудовището. – Първото ми ястие вече е подправено. –
Метна се във въздуха с протегнати нокти.
Ръцете на Били се раздвижиха.
От лявата и дясната страна на колана му, малко над бедрата му, бяха затъкнати
два листовидни върха на копия. С едно плавно движение той ги измъкна и ги
запрати през въздуха.
Сфинксът нададе предизвикателен смях, който се извиси до писклив вой.
А после върховете на копията го улучиха.
И времето се забави.
И спря.
Сфинксът увисна неподвижно във въздуха. Върховете се бяха забили дълбоко в
лъвската му кожа. Запулсираха, отначало в синьо, после в червено, а накрая в
нажежено бяло.
Точно над всяка рана плътта на сфинкса промени цвета си в тъмносин, а после
избледня до бяло и стана прозрачна. Преображението плъзна по тялото на
създанието, обхващайки го цялото. Плътта му се превръщаше в стъкло,
разкривайки костите отдолу. Сфинксът успя да ахне задавено, но кожата на лицето
му вече бе започнала да става на стъкло и под нея се виждаше белият костен
череп. Постепенно черепът и всички кости в стъкления сфинкс се превърнаха в
кристал.
А после сфинксът се стовари на пода и се пръсна на милион парченца.
Били Хлапето се наведе и бавно измъкна двата листовидни върха измежду
стъклените късчета, покрили земята. Завъртя ги в пръсти и ги пъхна обратно в
колана си. Обърна се и намигна на Марс, Один и Хел.
– Някои неща просто не се забравят – каза той и се ухили.
Глава 44
Стъпаловидната пирамида с плосък връх беше огромна.
Намираше се точно в центъра на остров Дану Талис и бе заобиколена от широка
златна равнина, която на свой ред бе заобиколена от пръстен вода. От този
пръстен навън се простираха канали като спиците на колело.
– Пирамидата на слънцето – каза Озирис. – Сърцето на Дану Талис. – Той
наклони виманата, за да могат близнаците да погледнат към необикновената
постройка.
Джош се опита да прецени размерите £.
– Колко е голяма – десет пресечки, дванайсет?
– Помните ли как ви заведохме да видите Голямата пирамида в Гиза? – попита
Изида.
Близнаците кимнаха.
Изида се обърна да погледне през илюминатора на виманата, възхищавайки се на
гигантската структура.
– Тя беше широка някакви си жалки двеста и трийсет метра. Пирамидата на
слънцето е десет пъти по толкова.
Джош се намръщи, опитвайки се да пресметне колко прави това в километри.
– Значи два километра и триста метра – каза с усмивка Софи, спасявайки го от
мъките.
– И се издига на почти километър и половина – продължи Изида.
– Кой я е построил? – попита Джош. – Вие ли?
– Не – каза Озирис. – Онези преди нас, Великите древни, са издигнали острова от
морското дъно и са създали първата пира мида. Оригиналната е била още по-
голяма. Но почти всичко друго на острова е наше дело.
Софи, която седеше зад него, се приведе напред.
– Всъщност вие колко сте стари?
– Трудно е да се каже – отвърна Озирис. – Скитали сме из Сенкоцарствата в
продължение на хиляди години; там времето тече по различен начин. Живели сме
тук хилядолетия и, разбира се, прекарахме петнайсет години на земята, докато ви
отглеждахме.
– Значи, когато казвахте, че отивате на разкопки, всъщност сте се измъквали, за
да посетите някое Сенкоцарство? – попита Джош.
– Понякога – рече Изида. – Не винаги. Понякога наистина ходехме на разкопки.
Историята е нашата страст.
– Ами леля Агнес – Цагаглалал, – вие знаехте ли коя е тя? – попита Софи.
Джош погледна към сестра си.
„Леля Агнес?“ – изрече беззвучно с устни.
Смехът на двамата Древни беше еднакъв.
– Разбира се, че знаехме – каза Изида. – Да не мислите, че ще ви оставим при
някой напълно непознат? Винаги сме знаели за Тази, която наблюдава. Тя
постоянно се появява и изчезва от човешката история, но само като неутрален
наблюдател. Никога не взима страни. Когато предложи да се грижи за вас, бяхме
доста изненадани. Но тя се оказа идеалният избор: не е нито Древна, нито Потомка.
Нито пък е истински човек.
„Леля Агнес?“ – изрече отново с устни Джош, гледайки към Софи.
Тя поклати глава.
„По-късно“ – каза му, също така беззвучно.
Виманата сви встрани от пирамидата, наклони се рязко и прелетя ниско над една
огромна четвъртита сграда в сянката £. Върху покрива имаше оформена пищна
градина със седем ясно различими кръга, всеки от тях от ярки цветя. Лози и
пълзящи рози се спускаха през ръба и по стените.
– Този зикурат34 е Слънчевият дворец, дом на владетелите на Дану Талис – каза
Изида. – И от днес нататък ваш дом.
– Надявам се, че имаме градинари – промърмори Джош.
– Ще имате всичко, Джош – рече искрено Изида. – На този остров и двамата ще
сте абсолютни властници. Човеците ще ви почитат като богове. – Тя се завъртя в
седалката си, за да изгледа близнаците. – Вие бяхте Пробудени; имате някаква
представа докъде стигат силите ви. През идните месеци тези сили ще растат. Ще
