че воинът с кауза е най-опасният от всички. Сега трябва да направим избор. Дали
да останем тук и да се бием...
– ...или да ги нападнем. – Древният вдигна поглед към небето, опитвайки се да
прецени кое време е, но през мъглата не се виждаха никакви звезди. – Съжалявам
само, че не успяхме да ги забавим повече.
– Те още са тук, нали? Всяка секунда, в която ги държим далеч от града, е
победа за нас. Ако останем на мястото си, те ще съборят барикадата и ще ни
заобиколят в гръб. Но ако действаме сега, елементът на изненадата ще е на наша
страна: в своето високомерие те изобщо няма да предположат, че можем да ги
нападнем – рече Нитен. Усети боцкане в пръстите на лявата си ръка и я разтръска,
за да възобнови кръвообращението си.
– Съгласен: ще атакуваме. Но трябва да се държим заедно – каза бързо
Прометей. – Ако се разделим, лесно ще ни надвият. Да се опитаме да си пробием
път през тях до другия край на моста. Това ще ги накара да обърнат гръб на града.
После ще видим дали можем да ги удържим до зазоряване.
Усмивката на Нитен проблесна в мрака и двамата тръгнаха по моста.
– Изглеждаш ми много весел за човек, тръгнал към неминуема гибел – отбеляза
Прометей.
– Последните няколко години бяха лишени от събития – призна Майстора на меча.
– Даже скучни. Репутацията на Ифа беше толкова страховита, че никой не смееше
да я предизвика. Повечето разумни хора просто ни отбягваха. Дори когато ходехме
в най-смъртоносните Сенкоцарства, обикновено ни оставяха на мира.
– С какво си запълвахте времето?
– Аз прекарах доста време в боядисване на една лодка в Саусалито.
– В какъв цвят?
– Зелен, винаги зелен. Но все не успявах да намеря точния оттенък. Изглежда,
има над четирийсет оттенъка зелено.
– Зеленото е хубав цвят – каза Прометей, опрял леко меча върху дясното си
рамо. – Не ме разбирай погрешно: аз си падам по червеното. Но и зеленото винаги
ми е харесвало.
Продължиха да вървят мълчаливо, гледайки силуетите, които се мяркаха и
движеха в мъглата наоколо.
– Съжаляваш ли за нещо? – попита изведнъж Прометей.
Нитен се усмихна срамежливо и лека руменина изби по бузите му.
– Ти се изчерви – каза изненадано Прометей.
– Заради едно-единствено нещо. Съжалявам, че Ифа не е с нас сега. Как щеше
да £ хареса тази битка!
Прометей кимна.
– И щеше да победи Спартите.
– Те щяха да побягнат от нея – съгласи се Нитен. – Трябваше да я помоля да се
омъжи за мен.
Прометей го погледна.
– Обичаше ли я?
– Да – отвърна простичко Нитен. – С течение на столетията я обикнах.
– Някога казвал ли си £ го?
Безсмъртният поклати глава.
– Не. На няколко пъти замалко да £ кажа, но някак си в последния момент
куражът все ми изневеряваше.
Прометей въздъхна.
– Значи не си го направил. Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща,
които не сме направили.
Нитен кимна.
– Знаеш, че в продължение на векове съм се бил с какви ли не чудовища, в
човешки и нечовешки облик, и никой не би могъл да ме нарече страхливец. Но се
страхувах да помоля Ифа да се омъжи за мен. – Той погледна към Древния. –
Какво щях да правя, ако ми бе отказала? Щяхме ли да си останем приятели, ако ме
отхвърлеше?
– Трябваше да я помолиш – каза Прометей.
Рамената на Нитен увиснаха съкрушено.
– Знам.
– Мислиш ли, че тя те обичаше? – продължи да упорства Прометей.
– При Ифа е трудно да се каже.
– И въпреки това е останала с теб колко дълго?
– Около четиристотин години.
– Според мен те е обичала – каза уверено Древният.
– А сега я няма – добави Нитен. – Затворена е в Сенкоцарство с една свирепа
Архонтка и няма кой да я спаси.
– Жал ми е за Архонтката – рече Прометей.
– Вярно. – Нитен се усмихна, после замръзна неподвижно и подуши въздуха. –
Помирисвам... – започна той, а после се обърна, вдишвайки дълбоко. Миризмата
бе навсякъде около тях, зловоние, което внезапно се усили, когато Спартите се
изсипаха от мъглата, мушкайки с копия и мечове, раззинали усти и протегнали
нокти.
– За мен беше чест, че те познавах – рече Прометей и мечът му описа пламтящ
червен полукръг, стържейки по щитовете и мечовете и изтръгвайки искри от тях.
– А за мен е чест да умра с теб – отвърна Нитен. Избягна едно копие, улови
върха на друго и го изтръгна от ръката на държащия го Спарт, после ловко го
завъртя и го заби в изненаданото чудовище.
Драконовите воини атакуваха.
Глава 46
Близнаците следваха Изида и Озирис по път от златни камъни към входа на
невъзможно високата Пирамида на слънцето. Ботушите им тропаха по позлатената
алея и това бе единственият звук в кръга от тишина, който постепенно се бе
образувал около тях, докато всички се обръщаха да ги погледнат.
Джош се приведе към сестра си.
– Привличаме много внимание – промълви той.
– Имам чувството, че това влиза в плана – прошепна в отговор Софи. Видя
неразбиращото изражение на брат си и продължи: – Струва ми се, че можехме да
кацнем много по-близо до входа, но не го направихме. Изида и Озирис искат да
извървим пътя дотам, за да могат всички да ни видят. Обзалагам се, че това е
една от причините да ни накарат да носим броня. – Тя кимна към хората, които
започваха да се трупат наоколо. – Погледни: кой друг носи броня?
– Ами стражите... – започна Джош.
