всяко огледало ги показваше на различен движещ се фон.
– А сега ми разкажи всичко, което можеш, за тези двамата в златото и среброто.
– Казах ти всичко, което знам – отвърна Анубис. – Моите шпиони ме
информираха, че Изида и Озирис са пристигнали, и аз излязох на балкона да хвърля
един поглед на кораба им. Наистина го искам, невероятен е – добави той.
– Анубис... – рече предупредително Бастет.
– И точно тогава забелязах близнаците.
– Не знаеш дали са близнаци – сопна се тя. – Престани да го повтаряш.
– Знам, че ме мислиш за глупав... – започна Анубис. Видя изражението на майка
си и побърза да продължи: – Видях момче и момиче, които ми приличаха на човеци,
в скъпи и древни на вид брони от злато и сребро.
– Кой коя носеше? – попита тя.
– Момчето бе със златната, а момичето със сребърната, разбира се.
– Опиши ми ги.
– Току-що ги описах – момче и момиче.
– Цвят на косата, очите – каза Бастет и хватката £ върху ръката му се стегна
болезнено.
– Косите им бяха руси. Очите не ги видях; бях прекалено далеч. Забелязах обаче,
че момчето е по-високо от момичето. Възрастта на човеците се преценява трудно,
но бяха може би на петнайсет-шестнайсет лета.
– Откъде знаеш, че са били човеци?
– Защото няма деца Древни – напомни £ той, а после се напрегна, очаквайки тя
да го стисне отново в отговор на неуважението му.
– Какво ли са намислили Изида и Озирис? – попита тя, почти сякаш говореше на
себе си. – Златната и сребърната броня са преднамерена обида. Напомняне, че
нашето семейство не винаги е управлявало съвета.
– Струва ми се, ти каза, че Изида и Озирис ще подкрепят претенциите ми – рече
той.
– Е, та кого друг могат да подкрепят?
– Освен ако нямат собствени кандидати – подхвърли Анубис.
Бастет понечи да поклати глава, но се спря.
– Знаеш ли, може да не си толкова глупав, колкото изглеждаш.
Анубис не каза нищо, тъй като не бе сигурен дали това бе комплимент.
В края на коридора двама анпу в черна броня застанаха мирно и отвориха
масивна двукрила порта от бял кварц. Едно създание с пипала, уловено в кварца,
лениво отвори единственото си око, а после пак го затвори.
Бастет и Анубис минаха през вратата и излязоха на застлания със златист пясък
двор. Някога тук бе имало пищна градина, но в яростта си Бастет толкова често
изтръгваше цветята, че Анубис бе наредил на градинарите да садят само кактуси и
бодливи растения, които тя не би изскубвала така охотно. Чакаше ги каляска,
огромен блестящ глобус от една-единствена издълбана перла, която Анубис бе
донесъл от едно водно Сенкоцарство. В нея бяха впрегнати два саблезъби тигъра
албиноси, чиито зъби бяха извити нагоре като слонски бивни. Това беше нов
хибрид, отглеждан от Анубис.
Анубис отвори вратата и протегна ръка на Бастет. Тя я пренебрегна и се качи в
каляската без чужда помощ.
– Може те да са легендарните близнаци – подхвърли невинно Анубис, качвайки се
след майка си.
– Не говори глупости! – сопна се тя. – Откъде Изида и Озирис ще намерят
близнаци? Баща ти и аз заличихме кръвната им линия преди хиляда години.
Потресен, Анубис се завъртя, за да се взре в лицето на майка си, точно когато
тигрите се втурнаха напред, и това го накара да залитне назад в седалката. Не им
трябваше кочияш; големите котки бяха програмирани да намерят пътя до
Пирамидата на слънцето.
– Това никога не съм го знаел – каза той.
– Малцина го знаят. И не искам да го споменаваш никъде. – Тя извърна глава и
подпря брадичка на лявата си лапа. На светлината на вечерното слънце, която
проникваше през полупрозрачните стени на перлената колесница, зениците £ се
свиха до върхове на топлийка. Бастет седеше мълчаливо и острите нокти на
другата £ ръка разсеяно деряха уж неунищожимата кожа на седалката. Всеки път,
когато се возеше в колесницата, тя разкъсваше тапицерията; Анубис реши, че
следващия път ще нареди да издялат седалките от камък.
– Ако Изида и Озирис са намерили други претенденти – рече тихо Бастет, – защо
ги разкриват толкова рано? В това няма смисъл. Можеха да ги вмъкнат в Залата на
съвета и да ги представят като голяма изненада по-късно.
– Явно искат ние да знаем – каза Анубис, като подпря голямата си глава на
юмрука си и зарея поглед през града.
В небето имаше дим и мирисът му се усещаше във въздуха. Човеците пак горяха
копторите си.
Осем грамадни анпу чакаха на портата. Разделиха се на две групи по четирима и
се затичаха редом с каляската. Ролята им бе по-скоро церемониална, отколкото
защитна. Всички главни резиденции и дворци на владетелите на Дану Талис бяха
защитени с пръстена от канали и до вътрешния кръг около пирамидата можеше да
се стигне само по строго охранявани мостове. Никога никой човек не бе стъпвал по
златните камъни около великата пирамида.
Анубис осъзна, че майка му бе млъкнала, и се обърна да я погледне.
– Какво каза? – попита тя.
Анубис се намръщи, мъчейки се да си припомни.
– Казах, че те явно искат ние да видим близнаците... двойката в златна и
сребърна броня. Когато водиш битка – той се приведе напред, – можеш да скриеш
числеността на войниците си и да изненадаш врага. Понякога тази стратегия
