Никола сви ръка в юмрук и зелената му аура потъна обратно в плътта му,
стичайки се по ръката му като мастило.
– Благодаря, че ме спасихте – каза Пернел.
– Благодарим ти, че ни освободи – отвърна бързо Богинята-врана.
– Честно казано, не мислех, че ще ви видя отново. – Вълшебницата разпери ръце.
– Особено пък тук.
– Ние също не го бяхме планирали – рече Богинята-врана. Обърна се към
електроцентралата и наметалото £ от пера забърса с шумолене земята. – Това е...
погрешно.
Никола и Пернел се спогледаха.
– Погрешно ли?
– Ние сме Потомки – каза създанието. – Израснахме в ужасните дни след
потъването на Дану Талис. Още тогава ни беше ясно – както би трябвало да е ясно
и на сестра ни, – че Древните са отговорни за собственото си унищожение. Станали
са мързеливи и високомерни и това е спомогнало за гибелта на техния свят.
Вярвали са, че хората ги почитат като богове, но всъщност човечеството ги
презирало и се бояло от тях. Ние не сме били там, но сме чували достатъчно
разкази за човешкото въстание. – Един черен нокът посочи назад към
електроцентралата. – Ако тези зверове стигнат до брега, Древните ще се върнат
на този свят и унищожението ще започне отново. – Тя се усмихна, показвайки
острите си зъби, бели на фона на черните устни. – А въпреки външността ни на
врана, ние никога не сме били врагове на хората. Много народи ни почитат.
Изглежда, пак сме съюзници, Вълшебнице.
Безсмъртната французойка кимна.
– Благодаря ви. И благодаря, че се върнахте; вашето присъствие тук може да
промени всичко. То ни дава шанс. – Тя протегна ръка.
Богинята-врана я погледна, а после внимателно, почти неуверено, посегна и я
стисна.
– Знаеш ли – каза тя, – не мислим, че някога някой човек доброволно ни е
подавал ръка.
– Защо? – попита Никола.
– О... – Древната се засмя тихо. – Предполагам, че понякога наистина хапем
ръката, която ни храни.
– Е, и какво ще правим сега? – попита Никола. – Ние тримата достатъчно силни ли
сме, за да нападнем тварите в едната или другата сграда?
Богинята-врана поклати глава и пернатото £ наметало прошумоля, докато се
наместваше обратно на мястото си.
– Видяхме какво има вътре. Всеки голям звяр от човешките легенди, всяко
чудовище, което можеш да си представиш, и цяла армия от анпу. Командва ги
Шолотъл38 – добави тя многозначително.
Никола и Пернел поклатиха глави. Името не им беше познато.
– Братът близнак на Кетцалкоатъл – обясни Богинята-врана. – Злият близнак. –
Тя се усмихна. – Някога били еднакви, но Промяната се оказала особено жестока
към Шолотъл: по скелета му няма плът – костите му са голи – и сега има глава на
куче. При това доста грозно куче. Анпу го почитат като един от тях. Ние сме
могъщи, но сме Потомки и не можем да го победим. Само някой невероятно силен
Древен би имал шанс срещу него. А ние не знаем къде да намерим такъв.
– Аз обаче знам – каза бързо Пернел. – Ареоп-Енап е тук. Ако успеем да събудим
Стария паяк, той ще се бие с нас.
– Само че, докато се занимаваме с това, корабчето ще отплава – възрази
Никола.
– Ти си Алхимика – каза Богинята-врана. – Майстор на мистичните изкуства. А ти –
кимна тя към Пернел – си вълшебница. Със сигурност бихте могли да направите
нещо.
– Вече сме изнемощели... – започна Никола.
Пернел докосна съпруга си по ръката.
– Мисли простичко, Никола. Мисли простичко.
– И бързо – добави Богинята-врана. – Корабчето вече се готви да потегли към
брега.
Никола се озърна отчаяно.
– Ако имах повече време, бих могъл да изменя структурата на метала и да го
направя водопропусклив или да намагнетизирам корпуса и да притегля всяко парче
метал към него.
– Нямаме време за такива сложни неща – каза Пернел.
Богинята-врана уви наметалото около себе си и се обърна да погледне към брега.
– Като последен вариант бихме могли да се спуснем на корабчето и да убием
няколко стражи, може би дори капитана или кормчията.
– Няма да имате никакъв шанс – каза Пернел. Въпреки свирепата външност на
Богинята-врана, костите £ бяха крехки като на птица; едва ли щеше да убие повече
от един-двама анпу, преди да я надвият. Вълшебницата погледна към съпруга си. –
Не можем ли да се опитаме да замразим пак морето?
– Съмнявам се, че ще ми стигнат силите, пък и сама видя колко бързо се топи
ледът.
– Бихме могли да метнем няколко огнени топки на корабчето. Това ще предизвика
известен хаос, може би дори паника сред съществата на борда. Ако се разтичат
напосоки, могат да преобърнат съда.
– Нека оставим това като последен вариант – каза Никола. После очите му
грейнаха и той се усмихна. – Простичко. Права си – понякога простичкото е най-
добро. – Алхимика приклекна и загреба шепа камъчета. Започна да ги търка между
дланите си, стривайки ги на прах; после поднесе прахта към устата си и го близна
лекичко с език.
– Пфу! Това е отвратително – каза Богинята-врана.
– Няма достатъчно цимент – отбеляза той. – Сградите тук са стари – разядени от
солта, брулени от времето. – Наведе се да вдигне от земята парче тухла и го
задържа върху протегнатата си длан. – Структурата на тухлите вече се разпада.
Молекулярните връзки, които ги държат, се разкъсват. Някога, много отдавна,
