действа, но често, ако врагът не знае срещу колко воини е изправен, продължава
да се бие. Другият вариант е да се разкриеш на врага: да му покажеш, че го
превъзхождаш по брой, да съкрушиш духа му. Така често постигаш бърза,
безкръвна победа.
Бастет кимаше.
– Знаеш ли, наистина трябва да прекарваме повече време заедно. Ти си пълен с
изненади.
Това да не би да беше втори комплимент за един ден? Анубис се зачуди дали пък
наистина не идва краят на света.
– Прекарал съм целия си живот в сражения. Познавам битките – каза той бързо.
– Къде са те сега? – попита Бастет.
Анубис изгледа тъпо майка си, после сви рамена.
– В Пирамидата на слънцето, предполагам. Може би дори в Залата на съвета.
– Не, съмнявам се. Прекалено е рано. Изида и Озирис ще искат да направят
впечатляваща поява в залата. – Тя звучеше уверено. – Аз така бих постъпила. Не
се съмнявам, че в момента се срещат с други Древни, посяват разни идеи в
умовете им, пускат намеци за двойката в златно и сребърно. Сигурно са скрили
момчето и момичето на някое закътано място, за да не им се пречкат, и ги пазят за
момента на голямото разкритие.
– Но ти каза, че е невъзможно те да разполагат с истинските близнаци. Значи са
намерили две деца и са ги облекли в лъскава златна и сребърна броня. Какво ще
докаже това? Съветът ще им се изсмее.
– Изида и Озирис са хитри. Гарантирам ти, че не са дошли с две случайни деца,
облечени в брони. Тези двамата сигурно притежават някакви умения. Може би
достатъчно, за да заблудят съвета. – Бастет поклати глава. – Изида и Озирис
трябва да са планирали това от векове. Може и по-дълго. Когато ти станеш
владетел – добави тя, – искам да наредиш да ги убият.
– Кого? – намръщи се Анубис. – Децата ли?
Бастет поклати глава и нададе вой.
– Не, не децата. Е, може и тях да убиеш, ако искаш. Но настоявам да се
погрижиш за Изида и Озирис.
– Последните, които се опитаха да ги убият, свършиха като украшения – напомни
той на майка си. – Изида носеше онази огърлица с малки човечета в продължение
на месеци след това. И повечето от тях бяха още живи – добави шепнешком.
Бастет изведнъж се изправи в седалката и сложи ръка на коляното на Анубис.
Един остър нокът се заби в плътта му, но той прехапа устни и не каза нищо.
– Ама разбира се, ти си прав...
– Така ли? – попита той и изненадата, че майка му е съгласна с нещо, казано от
него, притъпи за миг болката. – За какво съм прав?
– Убий децата.
– Да ги убия ли? – Той я изгледа безизразно, после килна глава на една страна. –
Това е лесна работа. Те могат да претърпят дребна злополука през следващите
няколко дена.
Всички нокти на Бастет се впиха в плътта му и той ахна.
– Понякога си толкова глупав!
Когато станеше владетел, определено щеше да я заточи в някое Сенкоцарство.
Някое с много кучета в него.
– Убий ги сега. Убий ги, преди Изида и Озирис да могат да ги представят пред
съвета. – Тя стисна коляното му, за да наблегне на думите си. – Слушаш ли ме?
– Да, майко – изрече той през стиснати зъби.
– И се погрижи да бъде свършено както трябва.
– Да, майко – повтори Анубис. – Знам най-подходящите създания за целта. Те
никога не са ме проваляли.
36 Астерион е оригиналното критско име на минотавъра. – Б. пр.
Глава 49
Привързана към недодялан планер от дърво и хартия, Скатах прелетя покрай
прозореца и помаха.
Жана д‘Арк £ махна в отговор от дрънчащата вимана.
– Тя се забавлява – каза французойката.
– Какво? – попита Сен Жермен. Беше надраскал петолиние в бележника си и
бързо го запълваше с ноти и паузи, като в същото време си тананикаше.
– Скатах. Току-що я видях да прелита покрай прозореца. Изглеждаше, че се
забавлява – извика Жана, за да може той да я чуе през шума от виманата.
– Кой? – Сен Жермен се изправи с олюляване и надзърна през прозореца. Видя
как Скатах се издига и свива надясно, за да се понесе в спирала надолу по
невидимо въздушно течение малко над върховете на дърветата. – Е, радвам се за
нея – каза той разсеяно. – А сега ме остави за секунда, искам да запиша тази
мелодия. – Смъкна се на пода и се наведе пак над бележника.
– Мисля, че тя може да е в по-голяма безопасност навън, отколкото тук вътре –
промърмори Уилям Шекспир. Той седеше отдясно на Прометей и гледаше нервно
как едрият Древен се мъчи да управлява допотопния кораб.
Паламед стоеше зад Барда и даже неговото обикновено безстрастно лице бе
набръчкано от грижи.
– Това беше последната останала вимана – обясни Прометей. Дръпна ръчката за
газта и тя се счупи в ръката му. Той захвърли парчето настрана и стисна с пръсти
стърчащия край. – Никой друг не я искаше.
– Разбирам защо – каза Уил.
– Не беше длъжен да идваш – тросна му се Древният. – Имаше избор.
Уил вдигна очи към Паламед и се ухили.
– Всъщност нямахме. Всичко свършва днес.
– Днес няма да стане нищо – каза уверено Прометей. – Ще има много викане и
тропане по масите. На хората ще са им нужни дни, за да се организират. Атон беше
най-близкото нещо до водач, с което разполагаха, а него сега го няма. Няма кой да
ги поведе.
Скатах се наведе надясно и усети как планерът се размества под нея. После
започна да редува леви и десни наклони, описвайки бързи зигзагове. Досега никога
