Скатах се приведе, стрелкайки с очи наляво-надясно. Гората се простираше без
прекъсване във всички посоки, докато се слее с гъстите облаци на хоризонта.
– Няма къде да кацнем – каза тя.
– Знам – отвърна нетърпеливо Прометей. – Летял съм оттук и преди.
– Колко още остава? – извика тя.
– Не много – рече мрачно Прометей. – Само да стигнем до облаците. Просто
трябва да се задържим във въздуха още няколко минути.
Уилям Шекспир се извърна от единия илюминатор.
– Не можем ли да кацнем върху дърветата? – попита той. – Някои от тях
изглеждат достатъчно здрави, за да издържат тежестта на кораба. Или пък ако
увиснеш неподвижно във въздуха, можем да се спуснем по въжета.
– Погледни пак, Барде. Виждаш ли земята? Тези секвои са високи над сто и
петдесет метра. А дори и да успееш да стигнеш до земята невредим, съмнявам се,
че ще изминеш повече от няколко крачки, преди нещо със зъби и нокти да те изяде.
Ако пък имаш невероятно лош късмет, горските паяци ще те спипат първи и ще
снесат яйцата си в теб.
– И защо това се смята за невероятно лош късмет?
– Защото ще си още жив, когато яйцата се излюпят.
– Това е може би най-отвратителното нещо, което съм чувал – промърмори
Шекспир. Извади листче хартия и молив. – Трябва да си го запиша.
Три огромни, подобни на лешояд, създания излетяха от гигантски гнезда в клоните
на дърветата и се понесоха редом с виманата. Скатах отпусна ръце върху
мечовете си, макар да знаеше, че ако тварите ги нападнат, не би могла да стори
нищо.
– Изглеждат ми гладни – каза Сен Жермен, като се наведе през Жана, за да
погледне навън.
– Те винаги са гладни – рече Прометей. – А от тази страна има още.
– Опасни ли са? – попита Сянката.
– Те са мършояди – отвърна Прометей. – Чакат да се разбием, за да могат да
изядат останките ни.
– Значи очакват да се разбием? – Скатах наблюдаваше огромните птици.
Приличаха на кондори, макар че бяха три пъти по-едри от всеки кондор, който бе
виждала някога.
– Знаят, че рано или късно всяка вимана се разбива – каза Прометей. – През
поколенията са видели твърде много катастрофи и това знание вече им е вродено.
Изведнъж стъкленият екран пред Древния почерня, а после постепенно всички
други пулсиращи в червено екрани угаснаха, с изключение на един.
– Дръжте се! – извика Прометей. – Сложете коланите! – Дръпна лоста назад и
рукма виманата се устреми нагоре в небето с виещи двигатели. Целият кораб
завибрира отново и всичко, което не бе прикрепено, полетя с трясък към задния му
край. Докато виманата се издигаше все по-високо и по-високо, рехавите бели
облаци станаха дебели и плътни, потопявайки кабината в полумрак, а по
прозорците изведнъж потекоха криволичещи струйки дъжд. Температурата спадна
рязко и всичко се покри с миниатюрни водни капчици. Единственият работещ екран
къпеше вътрешността на кораба в алено, редуващо се с черно.
Скатах се хвърли в едно кресло, което не бе пригодено за човешко тяло, и стисна
подлакътниците толкова силно, че древната кожа се напука.
– Мислех, че отиваме надолу!
– Ще ни издигне колкото се може по-нагоре – изсумтя Древният. Широкото му
лице лъщеше от пот, която изглеждаше като кръв в светлината от екрана, а
червената му коса бе полепнала към черепа.
– Нагоре ли? – Гласът на Скатах прозвуча пискливо. Тя преглътна и опита пак. –
Нагоре ли? – повтори, този път с нормалния си глас. – Защо нагоре?
– За да можем, когато двигателят откаже, да преминем към плъзгане – отвърна
Прометей.
– А кога мислиш, че ще стане... – започна Скатах.
Чу се силен гръм и вътрешността на рукма виманата се изпълни с мирис на
горяща гума. После глухото бучене на двигателя секна.
– Ами сега какво? – попита Скатах.
Древният се облегна в креслото, което бе прекалено малко за него, и скръсти
ръце върху широката си бронирана гръд.
– Сега ще се плъзгаме.
– А след това?
– След това ще паднем.
– А след това?
– След това ще се разбием.
– А след това? – настоя Скатах.
Прометей се ухили.
– След това ще видим.
Глава 5
– Нитен – обърна се Никола към японеца. – Ти си майстор стратег. Какво
предлагаш?
Нитен наклони бинокъла и огледа стоящия сред залива остров, движейки го
отдясно наляво, а после обратно.
– Чели ли сте книгата ми? – попита той. После, без да чака отговор, продължи: –
Има три начина да противодействаш на противник. Тай Но Сен, когато изчакваш той
да атакува, а после контраатакуваш. Тай Тай Но Сен, когато синхронизираш
атаката си с неговата, за да влезете в битка заедно. И остава, разбира се...
– Кен Но Сен – каза Прометей. – Да атакуваш пръв.
Нитен хвърли поглед през рамо към Древния.
– Значи наистина си я чел. Поласкан съм.
Прометей се ухили.
– Няма защо. Открих някои грешки в нея. И, разбира се, Марс не беше съгласен с
почти нищо, което казваш.
– Естествено. – Нитен върна вниманието си към бинокъла. – Кен Но Сен. Мисля,
че трябва да атакуваме първи, но е нужно да знаем разположението на врага,
преди да направим своя ход.
– Мога ли да ти напомня, че сме само четирима? – каза Прометей.
– Ах, да. – Нитен се извърна от бинокъла, за да погледне групичката. –
Предполагам обаче, че враговете ни не знаят това. – Той се усмихна. – Можем да
