– Той нарочно залисва нереидите – каза Нитен. – Държи ги далеч от острова.
– Което означава, че Марс и останалите сигурно са в беда – рече Прометей.
Едрият Древен се обърна към Никола. – Трябва да им помогнем.
Никола погледна Пернел.
– Какво мислиш, че трябва да направим?
Опасна усмивка огря лицето на Вълшебницата.
– Мисля, че трябва да атакуваме острова.
– Само четиримата ли? – попита той весело.
Пернел се приведе напред, докато челото £ не докосна това на съпруга £, и се
взря дълбоко в очите му.
– Днес е последният ден от живота ни, Никола – каза тя тихо. – Винаги сме живели
кротко, криели сме се в сенките, пестили сме енергията си, рядко сме използвали
аурите си. Но вече не се налага да го правим. Мисля, че е време да напомним на
тези Тъмни древни защо някога се бояха от нас.
Глава 4
Рукма виманата потрепери, а двигателите £ виеха. Огромният триъгълен летящ
кораб беше понесъл щети в битката край кристалната кула на Авраам. Едната му
страна бе осеяна с белези, илюминаторите му бяха строшени, а вратата му не
стоеше добре в рамката. Леден въздух виеше и пищеше през пролуката. Екраните
и контролните табла покрай едната стена бяха черни, а повечето от работещите
пулсираха с назъбени кръгли червени символи.
Скатах Сянката стоеше зад Прометей. Макар че тя го познаваше като свой чичо,
той нямаше представа коя е. В този времеви поток тя още не се беше родила – и
нямаше да се роди, преди потъването на острова. Древният се мъчеше да
овладее кораба. Скатах бе стиснала ръце зад себе си и отказваше да се вкопчи в
облегалката. Също така отчаяно се опитваше да не повърне.
– Мога ли да помогна с нещо? – попита тя.
Прометей изсумтя.
– Управлявала ли си някога рукма вимана?
– Карала съм една по-малка... много отдавна – призна Скатах.
– Колко отдавна? – попита Прометей.
– Трудно ми е да кажа. Десетина хиляди години, плюс-минус един век.
– Значи не можеш да ми помогнеш.
– Защо, технологията променила ли се е? – попита тя.
Уилям Шекспир седеше в дясната част на кораба, близо до едрия Сарацински
рицар Паламед. Английският безсмъртен погледна Скатах, а яркосините му очи
изглеждаха огромни зад твърде големите очила.
– Знаеш ли, аз съм любопитен човек – каза той. – Някои биха казали, че си пъхам
носа навсякъде.
Тя кимна.
– Това винаги е бил най-големият ми недостатък... и най-голямата ми сила. – Той
се усмихна, показвайки развалените си зъби. – Открил съм, че научаваш много
повече, като задаваш въпроси.
– Просто задай въпроса – промърмори Паламед.
Шекспир не му обърна внимание.
– Опитът ме е научил, че има някои въпроси, които никога не бива да задаваш. –
Той посочи към червения кръгъл символ, който премигваше върху малкото
работещи екрани. – Но мисля, че наистина ми се иска да знам какво означава това.
Паламед се изсмя гръмко.
– Аз мога да ти отговоря, Уилям. Не съм специалист по древните езици, но опитът
ми говори, че ако нещо е червено и премигва, това означава проблем.
– Колко голям проблем? – попита Шекспир.
– Означава, че трябва да напуснем кораба – отвърна Прометей. – Но не му
обръщай чак толкова внимание. Тези стари кораби непрекъснато пускат разни
предупреждения.
Лявото крило се наклони и те чуха как нещо избумтя и изстърга по дъното на
виманата.
Жана д‘Арк се размърда в седалката си, за да погледне през един от счупените
илюминатори по левия борд. Корабът се плъзгаше по върховете на дърветата,
оставяйки след себе си диря от завихрени листа и скършени клони. Тя хвърли кос
поглед към съпруга си и повдигна тънката си като молив вежда в безмълвен
въпрос.
Граф Сен Жермен сви рамена.
– Аз твърдо вярвам, че човек трябва да се тревожи само за неща, над които има
някакъв контрол – каза той на френски. – А ние нямаме контрол над този кораб;
следователно не бива да се тревожим.
– Много философско – промърмори Жана.
– Много практично – сви рамена Сен Жермен. – Кое е най-лошото, което може да
се случи?
– Да катастрофираме и да умрем – предположи тя.
– И ще умрем заедно. – Той се усмихна леко. – Бих предпочел така. Не искам да
живея на този свят – или на който и да било друг свят – без теб.
Жана протегна ръка и мъжът я хвана.
– Защо ми трябваше толкова време, за да се омъжа за теб?
– Защото ме смяташе за надут, невеж, глупав, опасен самохвалко.
– Кой ти го каза?
– Ти.
– Знаеш ли, била съм права.
– Знам. – Той се ухили.
Чу се ново избумтяване и целият кораб се разтресе. Лъскавозелени листа
влетяха през пролуката на вратата.
– Трябва да кацнем веднага – каза Сянката.
– Къде? – попита Прометей.
Скатах отиде със залитане до един от илюминаторите и надзърна навън. Носеха
се над гъста праисторическа гора. Огромни крилати гущери се виеха лениво в
небесата, а птици с ярко оперение се стрелкаха през листака като цветни петна.
Човекоподобни същества, в които имаше нещо смътно маймунско, макар да бяха
покрити с пера, подскачаха по дърветата и врещяха. А от сенките зад листата и
клоните огромни немигащи очи се взираха нагоре към виманата.
Рукма виманата се наклони отново, после се гмурна надолу и дясното £ крило се
вряза в листака. Цялата гора закряка, зави и зарева неодобрително.
