– Но винаги са били малко хладни – каза Софи, кимайки. – Даже, преди всичко
това да се случи, понякога съм се чудила дали не четат книга с инструкции „Как да
бъдем родители“. Имаше нещо странно в поведението им. Майките и бащите на
другите деца бяха по-... – Тя млъкна, търсейки правилната дума.
– Естествени? – попита Джош.
– Да, естествени. Сякаш нещата им се удаваха с лекота, а не мисля, че при
нашите родители беше така. Даже веднъж казах нещо в този смисъл на мама – на
Изида; точно след като се бяхме преместили в Остин. Тя само се засмя и каза, че
разбира се, че сме различни, и е нормално да се чувстваме странно заради това.
Ние бяхме близнаци и нови в училището, така че било нормално да се чувстваме не
на място.
– Помниш ли какво казваха? – добави Джош. – Че ни учели...
– Подготвяли.
– Обучавали.
– Само дето не казваха, че е за тази роля – довърши Софи.
– Но щом те не са наши родители, тогава какви сме ние? – Джош забави ход и
спря. – Мислех си за това одеве. Знаеш, че семейство Фламел са прекарали целия
си живот в търсене на Златни и Сребърни близнаци...
Софи закима; после очите £ се ококориха смаяно, щом осъзна за какво намеква
той.
– Може би Изида и Озирис са правили същото. Само че те са ни открили първи.
Ченето на Софи увисна.
– Но тогава какви сме ние, Джош? Откъде идваме? Осиновени ли сме? – Ръцете
£ литнаха към устата £. – Близнаци ли сме изобщо?
Джош сложи ръка на рамото £ и наведе чело, за да го допре в нейното. Русите им
кичури се преплетоха.
– Аз винаги ще бъда твой брат, Софи. Винаги ще се грижа за теб.
Тя премигна, за да прогони сълзите си.
– Знам. Просто ми се иска да знаехме кои сме.
– Дали Вещицата не го знае? – зачуди се Джош. – Дали го няма в спомените £?
– Не съм сигурна... – започна Софи, но още докато говореше, я връхлетя порой
от образи и я накара да залитне. Джош я стисна за ръката и я задържа права.
Момичето потрепери, после ахна. Отвори очи и остана да стои, олюлявайки се.
– Какво видя? – попита той.
– Спомените на Вещицата...
– За какво?
– Ти и аз на върха на тази пирамида. Как се бием.
Той поклати твърдо глава.
– Това няма да стане.
– Напротив – каза простичко тя. – Ще стане днес. Скоро.
– Не, ти виждаш едно от онези възможни бъдещета. Което никога няма да се
случи – рече той разпалено.
Една-единствена сребърна сълза се процеди от ъгълчето на окото на Софи.
– Научи ли нещо за нас? – попита той.
– Не – излъга тя. Не искаше да му каже какво друго е видяла. Че го е видяла как
стои самотен върху пирамидата, изоставен, след като тя е избягала...
– Но видях Скатах. Видях Жана и Сен Жермен, Шекспир и Паламед. Всички те
бяха тук.
– Къде?
– Тук, на стъпалата на тази пирамида – настоя тя.
– Не може да бъде.
Пред вратата се чуха приглушени стъпки и се разнесе кратко, бързо почукване.
– Крайно време беше – промърмори Джош. – Започвах да се чувствам като
затворник.
Орнаментираната дръжка, златен кръг със змия, поглъщаща собствената си
опашка, се завъртя и вратата издрънча на пантите си.
– Чакайте, чакайте. – Джош забърза към нея и превъртя ключа в ключалката.
Хвърли поглед през рамо към сестра си. – Как могат всички те да се озоват тук?
А после вратата се разтвори с трясък и отхвърли Джош назад. Той се пързулна
по гръб по пода, запремята се, а златната му броня се удряше в камъка,
изтръгвайки искри. Софи се втурна към брат си.
Една закачулена фигура пристъпи в стаята. След нея влязоха още две, а
последната затвори вратата и превъртя отново ключа.
Фигурите бяха високи и мускулести и още преди да отхвърлят наметалата с
качулките, беше ясно, че не са съвсем хора. Макар телата им да бяха човешки,
имаха глави и лапи на черни мечки. Дрехите им висяха на парцали, а около кръста
им бяха препасани колани от дебела меча кожа.
– Мечи кожи – прошепна Софи. – Берсерки40 .
Трите създания извадиха къси бойни брадви и черни обсидианови ножове.
Джош се изправи бързо и измъкна двата си меча. Софи зае позиция от лявата му
страна и сви ръце в юмруци.
– Имате ли някаква представа кои сме? – попита Джош.
– Не. – Гласът на берсерка приличаше на животинско ръмжене. – Нито пък ни
интересува. Пратиха ни да ви убием. Няма да отнеме дълго, стига да не окажете
съпротива. Надяваме се да окажете – добави той.
– О, ще окажем – обеща мрачно Джош.
– Хубаво. Тъкмо ще ни е по-забавно.
40 Една от версиите за произхода на думата
Глава 52
– Вирджиния – започна доктор Джон Дий, – наистина не мисля, че това е добра
идея.
Вирджиния Деър не му обърна внимание.
Дий настигна американската безсмъртна и я хвана за ръката, принуждавайки я да
забави ход.
– Почакай малко, не съм толкова млад както някога. – Беше зачервен и дишаше
тежко. – Ще получа сърдечен удар.
Лицето на Вирджиния Деър остана безизразно.
– Бих могъл да умра. Още тук и сега – каза той.
Върху устните на Вирджиния Деър се изписа свирепа усмивка. Тя отпусна тежко
ръка върху рамото му.
– Това заплаха ли е или обещание?
– Ама че си сурова! Не винаги си била такава – измърмори той.
– Каква? – попита тя.
Двамата стояха по средата на пазар за плодове и повишеният £ глас привлече
