и я подаде на стареца до себе си. Беше допряла до устните си дървена флейта, но
анпу не чуваше нищо. Той пусна рога и посегна към копеша си. Но металът стана на
прах между пръстите му, а после изведнъж всичкият метал в униформата му,
закопчалките и кукичките, както и ножът на колана му, започна да се разсипва на
прах, който вятърът отнасяше. Накрая и металните му ботуши се разпаднаха около
краката му.
Бойният строй на Астерионите започна да се руши, когато оръжията им, броните
им, а накрая и дрехите им се напукаха, натрошиха и изсъхнаха до сипещ се прах.
Някой в тълпата се засмя. А после и втори, и трети. Вълна от смях се понесе по
пазарния площад, прераствайки в гръмогласен презрителен рев.
– Не си толкова наперен без кожата и метала, а?
Анпу погледна към жената, без да е сигурен дали да я нападне, или да бяга. В
казармите се говореше за някаква човешка женска, която прекосила каналите,
оставяйки поне два взвода анпу в безсъзнание върху камъните. Той, разбира се, не
вярваше на тези приказки. Те бяха толкова абсурдни.
– Кажи на господарите си, че идваме – рече жената. Дясната £ ръка направи
широк жест, който обхвана цялата тълпа. – Всички ние.
Анпу, с разпадащите се дрехи, се обърна и побягна, следван от Астерионите.
Вълната от подигравателен смях дълго ги следваше.
Хората се скупчиха около Вирджиния и Дий, ревейки одобрително.
– Ето – изсмя се Вирджиния, – така привличаш хората на своя страна. Просто ги
караш да се смеят на врага. И не се наложи да убиваме никого.
– Ами статуята?
– О, той не е мъртъв. Скоро ще му мине. А сега хайде да поговорим на тези хора
за свободата. – Тя се покатери на една сергия за плодове и протегна ръка на Дий,
за да му помогне да се качи до нея.
– Значи спорът с мен е бил само за привличане на вниманието? – попита той. –
Било е номер?
Вирджиния не каза нищо.
– Нали?
Американската безсмъртна зарея поглед над морето от лица и разпери ръце.
Буйната £ гарвановочерна коса се надигна зад нея като крила. Из тълпата плъзна
шепот, а после хората притихнаха в благоговейно мълчание.
– Какво знаеш за мен? – попита тя тихичко Дий. – Освен че съм убила Древния си
господар?
Той се замисли за кратко.
– Нищо – призна накрая.
– А от колко време се познаваме?
– От много – отвърна той. – Четиристотин години, а може би и повече.
Вирджиния го погледна и не каза нищо.
Дий сви рамена.
– Права си. Трябваше да те питам. Ами какво да ти кажа, бях егоист. Но онова
беше друг човек по друго време. Хората се променят. Аз се промених – каза той
бързо. – Като за начало, вече не съм безсмъртен; това ме кара да гледам на
нещата от различен ъгъл.
– Хора от Дану Талис – каза високо Вирджиния и гласът £ отекна над притихналия
площад. – Аз съм Вирджиния Деър.
– Вирджиниядеър... Вирджиниядеър... Вирджиниядеър... – Тълпата замърмори
името £ като една дума.
– А това е Джон Дий.
– Джондий... Джондий... Джондий...
– Ние сме дошли да ви освободим!
Тълпата нададе мощен рев като тътена на вълни, разбиващи се в морския бряг.
– Сладолед с парченца бисквити – каза изведнъж Вирджиния, повишавайки глас
над крясъците, – от него се изприщвам.
– А, хубаво.
– Хубаво ли?
– Той ми е любимият. Значи ще остане повече за мен.
Глава 53
След унищожаването на сфинкса всички чудовища, събрани на Алкатраз,
изведнъж осъзнаха, че не са сами на острова. Повечето се нахвърлиха едно върху
друго зад металните решетки на затворническите килии и каменните стени заехтяха
от крясъци и вой. Въздухът се изпълни с нова миризма: медния дъх на кръв.
Черния ястреб поведе Били и Макиавели по дълъг коридор с редящи се от двете
му страни килии, който се наричаше Мичиган Авеню. Один помагаше на ранените
Хел и Марс, които се движеха в тила, и ги пазеше от създанията, изскачащи от
тъмните ъгли.
Били Хлапето се засмя.
– Толкова са заети да се ядат едни други, че изобщо не им пука за нас.
– Не е тъй – прошепна Хел и облиза устни. – Много от тези създания... –
Камшикът £ разсече във въздуха три прилепа-вампири с човешки глави. – Много от
тези създания са ловци на хора и кръвопийци. Вие тримата – каза тя и посочи с
дръжката на камшика към Били, Макиавели и Черния ястреб, – миришете като
угощение за тях. Ще продължат да ви връхлитат.
– Да не би да казваш, че мириша? – попита Били.
Ноздрите на Хел се издуха и тя вдиша дълбоко.
– Като печено пиле. Със съвсем мъничко розмарин.
– Ами вие? – попита Били, обръщайки се към тримата Древни. – Искате да
кажете, че вас няма да ви докоснат?
Один сви рамена.
– Никой не е в безопасност – каза той. – Макар и да не сме хора, все пак сме
месо, а бедните твари са гладни.
– Ти им съчувстваш? – попита Макиавели. Италианският безсмъртен кървеше от
леко порязване на темето и изглеждаше сякаш носи червена маска.
– Те не са тук по свой избор – отвърна Один. – Затворници са, също като хората,
които са живели тук едно време.
– И въпреки това ще ни убият и ще ни изядат – рече мрачно Марс. Извъртя се
странично, когато от една тъмна килия се надигна триглава змия и изплю срещу
него струи гъста жълта отрова. Мечът му се издигна и спусна, и две от главите се
търкулнаха на земята. – А ако се доберат до града, ще пируват в продължение на
