полумесеца, трептейки като живак. – Чудя се откъде ли е дошла...
...
Тя потрепери, когато образите изпълниха ума £, а после помръкнаха. Погледна
към брат си.
– По-стара е от пирамидата. Много по-стара. Дори не мисля, че е от този свят.
Джош тръгна около мозайката, като я разглеждаше внимателно.
– Този свят представлява такава шантава смесица от магия и технология. Имат
си тази изумителна пирамида, висока километър и половина, със светещи стени, а
не могат да поправят една вимана. Могат да създават Сенкоцарства и хибриди
между хора и животни, а носят брони и мечове. Няма нито коли, нито телефони и
нищо, което дори да прилича на телевизор!
– Мисля, че виждаме един умиращ свят, Джош – рече бавно Софи. – Който и да е
създал първоначалната технология и да е построил пирамидите, или си е заминал,
или е бил Променен. Вярно, има хора като Изида и Озирис, които притежават
изумителни способности. Но какво правят те: вместо да използват силите си за
нещо полезно, в продължение на хиляди години работят върху това да си
гарантират, че ние ще управляваме Дану Талис.
– За тях – каза внезапно Джош. Приклекна и погледна към сестра си. – Направили
са си целия този труд, за да си гарантират, че ще управляваме Дану Талис за тях.
– Той наблегна на последните две думи, взирайки се в сините очи на Софи.
– Предполагам, че очакват да правим каквото те искат.
– Предполагам, че ще останат разочаровани.
– А какво ще стане после? – попита тя.
Джош поклати глава.
– Нямам представа. Е, всъщност имам, но засега не искам дори да мисля за това.
– Той се изправи и разкърши рамена. – Тук е малко страшничко, не мислиш ли?
– Страшничко ли? Че от какво може да те е страх? – Софи стана, изтупвайки
ръкавиците си, и отстъпи от старата мозайка. – Джош, ти разгледа ли добре някои
от хората, покрай които минахме току-що? Е, предполагам, че всъщност не са хора,
но помисли си само какво видяхме и направихме през последните няколко дни.
Джош кимна.
– Никога повече не бива да те е страх – довърши Софи.
Брат £ сви рамена.
– В момента се страхувам мъничко – призна той.
– Недей – каза тя твърдо.
Джош завъртя очи.
– Все ме командориш. Мога да се страхувам, ако искам.
И двамата се ухилиха, а после Софи се приведе към него и сниши глас.
– Може да е от изострените ми сетива, но ми се струва, че ни наблюдават.
Джош кимна пак. Почеса се небрежно по тила.
– Усещам гъдел по врата си – нали познаваш онова чувство, когато някой те
гледа?
– Изида и Озирис? – предположи тя.
– Не мисля. Каква причина могат да имат те да ни шпионират? Свикнали са да
правим каквото ни кажат като добро момче и момиче. Обучили са ни да се
подчиняваме, както обучават слугите си.
– Да се поразходим – каза тя много тихо. – Стъпките на ботушите ни ще отекват в
стените и ще е трудно да ни подслушват. – Хвана ръце зад гърба си и тръгна по
средата на стаята, а очите £ се взираха в тъмните ъгълчета, търсейки движение в
сенките.
Джош я настигна и пое редом с нея. Металните им ботуши кънтяха по пода и
ехото връщаше звука.
– Това може да е било библиотека. Изглежда, тук на стената е имало рафтове –
каза високо Софи, сочейки към едно място. – Белезите си личат. – После се
намръщи. – Озирис каза да не пипаме нищо. – Тя погледна към брат си и понижи
глас. – Но всъщност тук няма нищо за пипане.
– Значи, каквото и да е имало, са го махнали – рече Джош, потривайки с ръка
устата си, докато говореше.
– А Изида и Озирис още не знаят за това – допълни Софи.
– Оставам с впечатлението, че не прекарват много време тук – каза той.
Софи кимна в знак на съгласие.
– Чудя се защо.
Двамата се върнаха към средата на помещението, колкото се може по-далеч от
стените. Говореха на висок глас за размера на стаята, за височината £, за
осветлението. Джош дори подсвирна и плесна с ръце, за да чуе ехото.
След като повървяха малко, стигнаха до единия £ край. Хоризонтални линии в
златния камък очертаваха местата на рафтове, а малки дупчици в зидарията
показваха къде са били прикрепени. Но самите рафтове липсваха, както и онова,
което е било върху тях.
Джош прокара пръст по стената и той остана чист.
– Махнали са ги наскоро. Не е имало време да се събере прах.
Софи погледна брат си впечатлена.
– Умно. Аз не бих се сетила да проверя.
– Видях го в един стар филм за Шерлок Холмс – призна той ухилено.
Близнаците тръгнаха обратно към мястото, където ги бяха оставили Изида и
Озирис. Софи се поколеба за миг, после посегна да докосне ръката на брат си.
Металната £ ръкавица изстърга по бронята му.
– Те не са ни родители, нали?
Джош продължи да върви. Направи почти дузина крачки, преди да отговори.
– Мисля си за това кажи-речи от първия миг, в който ни казаха кои са.
– Аз също – призна Софи.
– На земята, през всичките тези години, те определено се държаха като наши
родители. При това бяха добри родители и правеха всичко както трябва. Но...
