това също си ти и аз никога няма да го забравя. Никога няма да те забравя,
Авраам.
Прегърна го, притискайки плътта и метала му към кожата си, и заплака на рамото
му. После вдигна поглед към лицето му и видя една-единствена сълза, голяма
златна капка, да се търкулва по бузата му. Тя се надигна на пръсти, пое я с устните
си и я преглътна. Притисна ръце към корема си.
– Ще я нося завинаги в мен.
– Предстои ти да тръгнеш на пътешествие, което ще продължи десет хиляди
години, Цагаглалал. – Вече всяко вдишване на Авраам бе мъчително. – Виждал
съм бъдещето ти и знам какво те очаква.
– Не ми казвай – рече бързо тя. – Не искам да знам.
Авраам продължи:
– Както във всеки живот, в него има и тъга, и радост. Цели племена и народи ще
те почитат. Ще си известна с хиляди имена и за теб ще се пеят много песни и ще се
разказват много истории. Твоята легенда ще пребъде.
Кулата вече вибрираше по-силно и върхът £ се люшкаше насам-натам, а в
кристала се появиха тънки като косъм пукнатини.
– Ако искам нещо за теб, то е да имаш другар, някой, с когото да споделяш
живота си – продължи той. – Не искам да си самотна. Но през всичките години на
бъдния ти живот не те виждам с никого.
– Никога няма да има друг – каза тя твърдо. – Всъщност ние с теб изобщо не би
трябвало да се срещнем: аз бях статуя от кал, оживена от аурата на Прометей, а
ти си един от Древните на Дану Талис. И въпреки това още в момента, в който те
зърнах, разбрах с абсолютна сигурност, че ще бъдем заедно до края на живота си.
Сега мога да ти кажа със същата сигурност, че никога няма да има друг.
Авраам си пое треперливо дъх.
– Съжаляваш ли за нещо? – попита.
– Иска ми се да имах деца – каза тя.
– В предстоящите години, Цагаглалал, ти ще бъдеш майка на много деца. Ще
осиновиш и отгледаш хиляди. Безброй човешки деца ще те наричат мамо
десет хиляди години, когато бдиш над близнаците, пазиш ги и ги напътстваш, ще
изпитваш голяма радост. Видях го: макар че ще ги дразниш и често ще ги
вбесяваш, те ще те обичат от все сърце, защото инстинктивно ще усещат, че ги
обичаш безусловно.
– Десет хиляди години – прошепна тя. – Наистина ли трябва да живея толкова
дълго?
– Да, трябва. Няма маловажни играчи в този необикновен план, който съставихме
двамата с Маретю. Всички – Древни, Потомци и хора – трябва да изиграят своята
роля. Но твоята роля, Цагаглалал, е най-важната от всички. Без теб всичко ще се
разпадне.
– Ами ако се проваля...? – прошепна тя. Залитна, когато кулата се разклати.
Вибрациите се усилиха.
– Няма да се провалиш. Ти си Цагаглалал – Тази, която наблюдава. Знаеш какво
трябва да направиш.
– Знам. Не ми харесва – добави тя разпалено, – но знам.
– Да. И аз също – изрече с мъка той. – Книгата у теб ли е?
– Да.
– Върви тогава – каза Древният и гласът му излизаше като съвсем тих шепот. –
Преброй сто трийсет и две стъпала надолу и чакай там.
Кулата се олюля и изведнъж голямо парче от древния кристал се пръсна. Морето
долу закипя и се запени.
– Обичам те, Цагаглалал – въздъхна Авраам. – Още в мига, когато се появи в
моя живот, осъзнах, че не ми е нужно нищо друго.
– Обичала съм те и ще продължавам да те обичам през всеки ден от живота си –
каза тя, а после се обърна и хукна.
– Знам – прошепна той.
Авраам се заслуша как жена му тича надолу по стълбите и металните £ токчета
звънтят по кристала. Броеше стъпките £.
Кулата стенеше и се люшкаше, стъкло се пръскаше, огромни късове се
отчупваха, за да се разбият в морето далече долу.
Авраам обърна очи към хоризонта. Дори и сега, когато до смъртта – истинската
смърт – оставаха няколко мига, откри, че все още бе любопитен. Едва-едва
различаваше неясните очертания на полярната шапка в далечината и назъбените
върхове на Планините на безумието. Винаги бе искал да устрои експедиция дотам,
но така и не намери време. Даже бе споделил с Маретю как го омайва
арктическата белота. Мъжът с куката му бе казал, че е ходил там и е видял най-
различни чудеса41 .
Авраам бе живял може би десет хиляди години, а имаше още толкова много неща,
които му се искаше да направи.
„Сто и десет...“
Толкова много неща, които му се искаше да види. Щеше да му липсва радостта
от откривателството.
Но най-много от всичко...
...щеше да му липсва Цагаглалал.
Стъпките спряха.
– Обичам те – прошепна той.
Цагаглалал стоеше на стъпалото и чакаше.
Авраам винаги £ бе казвал да не се бави по стъпалата. От стълбището излизаха
поне дванайсет лей-линии, които пресичаха най-малко толкова Сенкоцарства.
Тя усети как кулата потрепери и внезапна гореща вълна се разля по тялото £.
Сведе поглед и видя някаква шарка върху стъпалото, на което стоеше. Никога по-
рано не я бе забелязвала: слънце и луна, съставени от хиляди златни и сребърни
плочки.
Аурата на Цагаглалал запламтя и въздухът се изпълни с аромат на жасмин.
Вулканът изригна точно под основата на „Тор Ри“. Кулата бе едновременно
