мръсна вода. Опита я предпазливо: имаше привкус на сол и горчива пръст. Тя се
огледа, мъчейки се да се ориентира. Тук, в покрайнините на града, бедняшките
квартали постепенно отстъпваха място на по-големи къщи, а по-нататък, към
центъра, се виждаха издигащи се към небето пирамиди, зикурати42 и
благороднически дворци. Зад тях, по-огромна от всичко, бе Пирамидата на
слънцето.
Тя се обърна, засенчи очи и погледна на запад. Полегатата светлина я
заслепяваше – Уицилопочтли нарочно бе разчел атаката, така че залязващото
слънце да скрие пристигането на виманите и планерите. Но тя все пак ги видя –
мънички точици в небето. Скоро щяха да са тук.
Някакво смътно движение я накара да се завърти и ръцете £ се стрелнаха към
оръжията, скрити под бялата £ роба. Едно момиченце с кафяви очи, които
изглеждаха прекалено големи за лицето му, стоеше до чешмата. Стискаше здраво
за ръката друго, по-малко детенце. Бяха боси и облечени в прокъсани дрешки,
които вероятно никога не са били бели. Двете деца се взираха нагоре към Сянката.
– Загуби ли се? – попита момиченцето.
Скатах погледна надолу към него. Трудно бе да се определи възрастта му – на
четири или пет, а по-малкото дете вероятно беше на две. Тя приклекна и се взря в
момиченцето с искрящите си зелени очи.
– Знаеш ли, мисля, че да. Може би ще успееш да ми помогнеш.
– Всички отидоха до затвора – каза момиченцето.
– Атон – добави момченцето. То смучеше шумно палеца си.
Момиченцето кимна сериозно.
– Всички отидоха да спасят Атон. Той е в затвора.
– Лоши хора – каза момченцето.
– Лошите хора са го сложили там – каза момиченцето.
– Знаете ли коя от тези големи сгради е затворът? – попита внимателно Скатах.
Момиченцето кимна. Надигна се на пръсти и посочи високо в небето.
– Не виждам – каза то.
– Може би, ако те повдигна... – предложи Скатах.
– И брат ми също – каза веднага момиченцето.
– Разбира се. – Сянката подхвана с ръце двете деца и ги вдигна. Момиченцето
веднага преметна ръчичка през рамената на Скатах и доближи лице до бузата £.
Посочи към една пирамида с наклонени стени и плосък покрив. – Там. Онова е
лошата къща.
– Лоша къща – обади се братчето.
– Мама казва, че ако не слушаш, те водят в лошата къща. Вярно ли е?
– Понякога – рече Скатах. Наведе се, за да остави двете деца на земята, и
коленичи до тях. Разроши косата на момиченцето. Искаше £ се да му даде нещо,
но единственото, което имаше – и винаги бе имала, – бяха дрехите на гърба £ и
оръжията £. – Ще ми кажете ли имената си? – попита тя.
– Аз съм Бригид, а това е брат ми Кермат 43 . Мама го нарича Милбел – добави
момиченцето с кикот.
– Медноуст – прошепна Скатах. Имената £ бяха познати от времето, прекарано в
Древна Ирландия и Шотландия; знаеше кои са двете деца и знаеше също, че ще
преживеят потъването на Дану Талис.
– В лошата къща ли отиваш? – попита Бригид.
– Да – кимна Скатах. – Там има някой, когото трябва да видя.
– Лош човек ли?
– Не знам още. По-късно ще разбера.
Кермат подръпна робата на Скатах и избъбри някакво неразбираемо изречение.
– Той иска да знае дали ти си лош човек – преведе сестра му.
– Понякога – прошепна тя. – Но само за лошите хора.
– Коя си ти? – попита Бригид.
– Аз съм Скатах Сянката.
42 Древни шумерски храмове. – Б. р.
43 Личности от митичния народ на Дану в ирландската митология. – Б. пр.
Глава 57
– Не! – изкрещя пронизително Били с изпълнен с мъка глас.
Листовидните върхове засияха, докато се премятаха във въздуха, прорязвайки
мъглата и оставяйки подир себе си спирали от влага.
Американецът видя как очите на Пернел се разширяват смаяно и в този миг и
двамата разбраха, че тя не може да избегне остриетата.
Времето се забави.
Камшикът на Хел изплющя, но Древната се намираше прекалено далеч и
пропусна.
Макиавели извика и запрати вълна от сиво-бяла аура подир върховете на
копията, но тя спря, преди да ги достигне.
Никола Фламел изрева, зелена светлина изригна от ръцете му и опърли ръбовете
на остриетата, докато прелитаха покрай него.
Хуан Мануел де Аяла посегна да ги хване, но те минаха през призрака,
разпръсквайки водни капчици.
– Не... – Били Хлапето залитна и щеше да падне, ако Черния ястреб не го бе
уловил. – Какво направих? – ахна той.
Времето спря.
А после една фигура се стрелна пред Вълшебницата и уви ръце около нея, за да
я предпази.
Върховете пробиха наметалото от черни пера сред експлозия от студен огън.
Силата на удара отхвърли Богинята-врана в ръцете на Пернел, която на свой ред
залитна към Никола. Алхимика сграбчи двете жени и ги задържа прави.
Вълшебницата се взря в червеното и жълтото око на Богинята-врана.
– Защо? – прошепна тя. Прегърна я здраво с две ръце и усети как съществото
затрепери. – Защо?
Богинята-врана опря брадичка на рамото на Пернел.
– Ти ни освободи – промълви тя, а зъбите £ тракаха. – Спаси ни от вечно
страдание. През всичките години на дългия ни живот това бе единствената
доброта, която някой човек е проявявал към нас. Този дар заслужава отплата.
– Вие ме спасихте – каза Пернел с пресипнал глас. – Не бяхте длъжни да го
правите.
– Напротив. Така беше правилно.
– А вие винаги сте постъпвали правилно – осъзна изведнъж Пернел.
