Обсидиановият нож се разпадна на прах, щом докосна керамичната броня.
Джош замахна с Кларент, одрасквайки леко берсерка. Мечът моментално
запулсира. Джош го почувства с цялото си тяло – едно-единствено тупване, като на
сърце – и в този миг разбра, че ако го нахрани с кръв, оръжието ще знае какво да
прави.
Другите двама берсерки закръжиха около Софи.
Тя си пое дълбоко дъх и изпищя.
Звукът се отрази в стените и заехтя из залата. Двамата берсерки политнаха
назад, стреснати от шума. Тя се втурна между тях и замахна наляво и надясно с
мечовете си. Пропусна единия от нападателите, но улучи другия по месестия
задник и той изрева със смесица от изненада и болка.
Джош нападна създанието пред себе си, сечейки слепешката с двата меча. По
гърба му вече шуртеше пот, а рамената започваха да го болят. Изненадан,
берсеркът отстъпи, позволявайки на Джош да се присъедини към сестра си.
– Вече не си толкова печен – каза задъхано Джош.
– Имаше късмет – изсумтя мечокът.
– О, не знам. Гърдите ти са доста накълцани, а приятелят ти там няма да може да
седне цяла седмица. А ние сме невредими.
– Не-вре-дими? – попита мечокът, хвърляйки объркан поглед към другарите си. –
Какво общо има димът с цялата работа? – Двамата берсерки поклатиха глави.
– Не сме ранени – обясни Джош.
Тримата берсерки се раздалечиха.
– Ще ви убием бързо – каза единият. – Но не сега. Сега вие трябва да... – Той
млъкна.
Софи и Джош се спогледаха.
– Трябва да...? – подкани го Софи.
– Какво трябва да направим? – попита Джош, а после осъзна, че тримата
берсерки вече не гледат към тях, а към нещо зад гърба им.
Софи и Джош се обърнаха едновременно.
По средата на стаята, върху кръга от златни и сребърни плочки, стоеше жена.
Беше слабичка, в бяла керамична броня, и държеше обкования в метал Сборник в
лявата си ръка и един златен копеш в дясната. Тя вдигна глава и погледна децата
с гранитносивите си очи. Те се сепнаха – изглеждаше им някак позната.
Жената излезе от кръга и подаде Сборника на Джош.
– Дар от Авраам Мага – каза тя. – Струва ми се, че имаш нужните страници, за да
го допълниш. – После измъкна втори копеш от ножницата му и се обърна срещу
тримата берсерки. Хората-зверове изведнъж придобиха неуверен вид.
– Кой от вас иска да умре пръв? – попита тя. – Ти ли? – Посочи към най-едрия
берсерк. – Или пък ти?... Или ти?
– Нямаме вражда с теб. Пратиха ни да убием човеците.
– Значи имате вражда с мен – отвърна тя. – Те са под моя закрила. Аз бдя над
тях.
– Коя си ти? – попитаха едновременно Джош и берсеркът.
– Аз съм Тази, която наблюдава. Аз съм Цагаглалал...
Още преди да го изрече, Софи осъзна коя е.
– Лельо Агнес – ахна тя.
Глава 60
Залата на съвета в сърцето на Пирамидата на слънцето заемаше целия 314-и
етаж, точно по средата на сградата. Редиците стъпаловидно разположени седалки
бяха подредени в квадрати и се спускаха до един кръг в самия център на стаята.
Залата имаше идеална акустика: човек можеше да чуе съвсем ясно разговори в
другия £ край, все едно говорещите бяха до него.
Както и останалата част от сградата, стаята поглъщаше всяка аурална енергия.
Когато Великите древни създали дори още по-голямата оригинална Пирамида на
слънцето, знаели, че ще имат нужда от сигурно място, където да водят делата си –
място, където никой Древен не може да повлияе на друг със силата на своята
аура. Комбинация от математика и кристали със златно и сребърно покритие
поглъщаха всички аури. Всяка енергия, изтекла от тази уникална система за
сигурност, се използваше за осветяване на просторните стаи. В Пирамидата на
слънцето всички невероятно могъщи Велики древни и дошлите след тях Древни
бяха равни.
И точно по тази причина повечето от сегашните Древни, които властваха над
островната империя, мразеха пирамидата.
– Погледни ги само – изсъска Бастет.
– Кого? – попита Анубис и се огледа да види къде е паднал взорът на майка му.
– Изида и Озирис – че кой друг?
Бастет и Анубис стояха в горния край на залата. Като изтъкнати Древни, те винаги
заемаха места на първия ред в квадрата от позлатени седалки пред самия кръг. Но
Бастет бе настояла да изчакат, за да могат да гледат отгоре многобройната тълпа,
която влизаше в момента.
Повечето фигури все още бяха смътно човешки, но останалите бяха заприличали
на кошмари, увредени от възрастта и от непрестанната употреба на аурите си.
Косматите животински глави и крайници бяха нещо често срещано; някои фигури
имаха даже крила. Други бяха започнали да се преобразяват в създания от камък и
дърво, докато неколцина се бяха превърнали в чудовища с пипала.
– Само шепа Древни отсъстват – отбеляза Анубис. – Не виждам Хронос.
– Хубаво.
– Черната Анис44 липсва.
– Жалко, тя е добра съюзница – каза разсеяно Бастет и се наведе напред да
проследи движението на Изида и Озирис през тълпата. Лесно беше да ги държи
под око – те се открояваха в белите си церемониални брони. Видя ги как кимат и се
усмихват. – За момента няма да правят нищо. Те предизвикаха това вълнение и ще
обещаят да разкрият всичко съвсем скоро.
– Откъде знаеш? – попита Анубис.
– Аз самата бих постъпила така. – Тя хвърли бърз поглед на сина си. – Децата
мъртви ли са?
