– Още първия път, като го каза, не беше нито забавно, нито дори умно – рече
Атон. – За оригинално да не говорим.
Бледото лице на дребосъка се сгърчи в някакво подобие на усмивка.
– Смели думи от някой, който скоро ще умре.
– Още не съм мъртъв – каза Атон.
– Но ще бъдеш.
Атон стигна до върха на стълбището и мина покрай Древния, излизайки от затвора
„Тартар“ в просторен двор.
Виковете отвън представляваха истински тътен, който отекваше в камъните.
– Атон... Атон... Атон...
– Твоите хора те викат – подигра му се Ард-Греймна.
Точно пред Атон бяха строени четири дълги редици от полицаите на Ард-Греймна.
Повечето бяха анпу или Астериони, но тук-там имаше и бикове, и глигани. Всички
носеха черна кожена броня, върху която бе изобразен личният символ на Ард-
Греймна: отвореното, вечно бдящо, око. Бяха въоръжени с тояги и камшици, а
няколко от тях и с копия. Сред групата имаше пръснати даже стрелци.
– Знам, че уважаваш тези човеци... – започна Ард-Греймна.
– Така е – отвърна Атон, преди ниският Древен да довърши.
Тънките устни на Ард-Греймна се свиха.
– ...и че ги смяташ за наследници на Древните.
– Така е.
– Щом толкова ги уважаваш, искам да се качиш на стените и да им кажеш да се
разотидат мирно.
– Че защо да го правя? – попита Атон.
– Защото, ако не се разотидат мирно, ще пусна полицаите срещу тях. Ще
разположа сто – не, двеста – стрелци по стените и ще ги накарам да стрелят в
тълпата. Ще настъпи паника. После ще пратя стражите навън.
– Това ще бъде касапница – прошепна Атон.
– Ще умрат само няколкостотин. Няма да ги избием всичките. Все пак искаме
някои да се върнат вкъщи и да разпространят вестта. А и винаги е лошо за бизнеса
да убиеш всички роби.
– Искаш да говоря с хората, така ли? – поиска да се увери Атон.
– Да.
– Съгласен съм – каза той без колебание.
– Мислех, че ще откажеш – рече Ард-Греймна изненадан.
Атон поклати глава.
– Ще им кажа какво трябва да направят.
Глава 62
– Дръжте се! – извика Прометей.
– Никога повече няма да се кача във вимана – закле се Шекспир. – Ако не се
разбият, ще се запалят. Разбирам защо им е минала модата.
С тракане и дрънчене виманата се спускаше право към голямата Пирамида на
слънцето.
– Трябва да действаме бързо, преди да са осъзнали какво се каним да направим
– рече Прометей. – Така че веднага, щом кацнем, излизайте и заемете позиции на
стъпалата. Не пускайте никого да се качи на покрива. Ясно ли е? Никого.
– Защо? – попита Жана.
– Нямам представа. Но Авраам ми даде изрични нареждания по този въпрос.
Жана побутна съпруга си с крак.
– Прибери бележника. Мисля, че ти предстоят малко практически проучвания за
финала на това музикално парче.
– Какви проучвания? – попита той.
– От онези с катастрофирането и пищенето, струва ми се – отвърна тя.
– Армагедон – каза Сен Жермен и се изправи, а ясносините му очи блестяха от
вълнение. – Ще кръстя това произведение „Армагедон“ или може би „Рок
Армагедон!“. С удивителна.
– Не беше нужно да ми го напомняш точно сега – рече тихо Жана.
– Моментът не е подходящ ли?
Жана посочи през прозореца и Сен Жермен се приближи да погледне. Застана до
нея, гледайки как огромната пирамида се носи към тях. Прегърна жена си през
рамената, докато корабът започна да дрънчи и да се разпада. Двигателите виеха
оглушително и всичко трепереше.
Прозорците се напукаха и пръснаха, а една дълга ивица метал под седалката на
Шекспир се отдели от корпуса, оставяйки краката му да висят във въздуха.
Паламед го хвана и го вдигна от мястото му, точно когато седалката бе изтръгната
и засмукана през отвора.
– Не казвай нито дума! – предупреди го Сарацинския рицар.
Цялото контролно табло пред Прометей започна да се пука и троши, а после се
разтопи.
– Толкова е шумно! – извика Уил и затисна ушите си с ръце.
Двигателите спряха и изведнъж единственият звук остана свистенето на въздуха
през пролуките.
Уил свали ръце от главата си и се огледа.
– Като беше шумно, ми харесваше повече.
После виманата се блъсна във върха на пирамидата сред стържене на метал.
Плъзна се по гладката £ полирана повърхност, въртейки се в кръг.
– С тази скорост ще паднем през ръба – каза спокойно Сен Жермен. Подаде ръка
през счупения прозорец и зашава с пръсти. – Игнис – прошепна той и въздухът се
изпълни с мирис на изгорели листа. От ръкава му излетя рояк пеперуди, които се
завихриха в спирала.
Ярък, нажежен до бяло, пламък заля повърхността на пирамидата и разтопи
златното покритие, правейки го лепкаво. Плъзгането и въртенето на кораба веднага
се забавиха сред дъжд от златни капчици. Сен Жермен щракна с пръсти и златото
отново се втвърди, карайки виманата да се закове с треперене и скърцане на
около метър от ръба на покрива.
Дългата тишина, която последва, бе нарушена от Уил Шекспир.
– Много впечатляващо, музиканте – каза той с неуверен глас. – Ще се погрижа да
ти благодаря в следващата си пиеса. Всъщност може дори да те включа в нея.
Сен Жермен се ухили.
– Като герой ли?
– Не мислиш ли, че злодеите са далеч по-интересни? – попита Уил. – Те
получават най-хубавите реплики.
Прометей и Паламед избиха с ритници стената на кораба и изскочиха навън.