Черепният трон полностью

— Безухия е един от най-добрите бойци, които съм виждал някога — продължи свободно да го хвали Керан, защото знаеше, че воинът няма да го чуе. — Той трябва да е навън и да убива алагаи, а не да пази някакъв си дебел кхафит, който се страхува от малко слънце.

И наистина кха’шарумът, със своите седем фута набъбнали мускули и окичен с всякакви оръжия, изглеждаше малко глупаво, стиснал деликатния хартиен чадър над Абановата глава. Тъй като беше ням, не можеше да протестира, не че Абан щеше да му обърне внимание. Мислеше си, че познава слънцето добре след живота си в красиянската пустиня, но отражението му от езерната вода го превръщаше в нещо съвсем различно.

— Плащам много добре на моите кха’шаруми, офицер — каза Абан. — Ако пожелая да облекат пъстроцветни женски роби и да ми танцуват край възглавниците, те ще са достатъчно умни, за да го изпълнят с усмивка.

Той се обърна, за да гледа как шарумите избиват вратите и нахлуват в склада. От втория и третия етаж стреляха лъкове. Повечето стрели отскочиха от кръглите защитени щитове, но тук-там по някой воин извика и падна.

Бойците продължаваха да напират, скупчени на вратата. Отгоре хвърлиха бъчва с масло, последвана от факла, и десетина мъже пламнаха. Някои от тях проявиха здравия разум да хукнат по кея и да скочат във водата, но останалите започнаха да се щурат наоколо с писъци, подпалвайки и други. Техните братя воини бяха принудени да насочат копията си срещу тях.

— Ако има поне някакъв мозък — рече Абан, — Безухия ще предпочете чадъра.

Това бе първата организирана съпротива, с която се сблъскаха хората на Джаян, и тук бяха убити и ранени повече воини, отколкото в целия град. Но шарумите бяха стотици, а пазачите на Айза бяха само шепа хора. Надвиха ги бързо и пожарите бяха угасени, преди да са унищожили голямата сграда, която Джаян вече беше обявил за свой дворец в Пристан.

— Еверам — каза Абан, — ако изобщо чуваш молитвите ми, нека изведат господаря на дока от там жив.

— Разговарях с хората точно преди нападението — каза Керан. — Това са Копията на Избавителя. Те няма да се провалят в изпълнението на дълга си заради неколцина, които са поели по самотния път. Тези мъже умират с чест и скоро ще се изправят пред Еверам, за да бъдат съдени.

— И най-доброто обучено куче ще ухапе, ако бъде притиснато — рече Абан.

Керан изсумтя, както обикновено, когато преглъщаше някоя обида. Абан поклати глава. Шарумите рецитираха смели речи за честта, но живееха според увлеченията си и рядко мислеха за бъдещето. Дали щяха да различат господаря на дока от телохранителите му?

Сигналът беше даден и Абан, Керан и Безухия се присъединиха към Шарум Ка, воините извеждаха навън пленниците.

Първо се появиха група жени. Повечето от тях носеха дълги рокли от фина материя според модата на зеленоземците. Разпътни по красиянските стандарти, но скромни по техните. Прическите и бижутата им подсказаха на Абан, че тези жени са с добър произход или брак, привикнали на разкош. Не бяха пострадали особено, но войниците нямаше да се отнесат милостиво с тях. Джаян щеше да си избере една от най-младите, а останалите щяха да си ги поделят офицерите му.

Няколко от жените носеха панталони като мъже. По тях се виждаха синини, но дрехите им бяха непокътнати.

Същото не можеше да се каже за чините пазачи, които се появиха през вратата след тях. Те бяха съблечени голи, а ръцете им бяха вързани зад гърба за дръжките на копия. Дал’шарумите ги изкараха навън с ритници, блъскане и кожени ремъци.

Но те бяха живи. Това даде на Абан надеждата, че поне този път шарумите са надхвърлили ниските му очаквания.

Някои жени гледаха ужасено сцената, но повечето се извърнаха и заплакаха. Една от тях, силна жена на средна възраст, гледаше със суров поглед. Тя беше облечена с мъжки дрехи, но качествени и с добра кройка. Другите жени се скупчиха около нея за подкрепа.

Воините събориха чините на земята и натиснаха с ботушите си голите им гърбове, принуждавайки ги да отпуснат глави на земята пред приближаващия се Джаян.

— Къде е господарят на дока? — попита той на разбираем тесански, макар и със силен акцент.

Хасик коленичи пред него.

— Претърсихме цялата сграда, Шарум Ка. Няма и следа от него. Сигурно се е преоблякъл като някой от войниците си.

— Или е избягал — каза Абан.

Хасик го изгледа с омраза, но не можа да отрече тази възможност.

Джаян се приближи до един от мъжете и го изрита с такава сила, че мъжът се отметна назад и падна по гръб. Сгърчи се, гол и безпомощен, но изражението му бе все така непокорно, когато Джаян притисна върха на копието си към сърцето му.

— Къде е господарят на дока? — попита той.

Пазачът плю към него, но не можа да се прицели добре и плюнката цопна на голия му корем.

— Да го духаш, пустинен плъх!

Джаян кимна на Хасик, който радостно започна да рита мъжа между краката, докато сандалите му не се окървавиха и не остана нищо за духане.

— Къде е господарят на дока? — попита отново Джаян, когато писъците преминаха в хлипания.

— Върви в Ядрото! — изквича мъжът.