Черепният трон полностью

Дори от такова разстояние той можеше да чуе гръмотевичния тропот на красиянската атака. Първите пристанци, които им се изпречиха на пътя, извърнаха глави към звука точно преди да умрат, пронизани от леките копия, мятани от ездачите. Дал’шарумите бяха брутални, необразовани животни, но нямаха равни на себе си в убиването.

Когато влязоха в града, те се разпръснаха; някои препуснаха по улиците, за да създават безредици и да подчинят пристанците, а останалите се разделиха и заобиколиха града, за да се срещнат при доковете от две страни, преди моряците да са осъзнали какво се случва.

После започнаха писъците, кратките викове на жертвите и продължителните стенания на онези, които оставаха живи. Тези звуци не носеха удоволствие на Абан, но не го караха и да изпитва угризения. Това не бяха безсмислени убийства. Бързото завладяване на града щеше да донесе повече печалба, отколкото продължителната обсада. Нека шарумите се позабавляват, стига да успеят да пленят доковете, корабите и десятъка.

Пламнаха пожари, предизвикани от войниците, които всяваха объркване и хаос по пътя към своята цел. Абан ненавиждаше огъня като инструмент на войната. Той не подбираше и неизбежно унищожаваше всичко ценно. Животът на шарумите беше далеч по-евтин.

Разнесе се звук на рогове, последван от големите камбани на доковете. Абан наблюдаваше как моряците захвърлиха товара си и побягнаха към корабите.

Въздухът на доковете почерня от стрелите на мендингските стрелци и копията на шарумите, които убиха първо хората на палубите — трескаво опитващи се да развържат въжетата и да вдигнат платната — а след това и бягащите работници.

Абан се усмихна и насочи далекогледа си към водата. Няколкото приближаващи се кораба обърнаха, но един намери празно място на доковете и спусна няколко талпи, по които да минат бягащите жени и деца.

Дъските се огънаха под тежестта на бегълците и неколцина нападаха във водата. Към тълпата се присъединиха и здрави мъже, които си проправяха път с ръгане и блъскане, и падащите във водата ставаха все повече и повече. Никой не си правеше труда да им помага — всички се опитваха да се качат на борда.

Накрая корабът се напълни и видимо хлътна във водата. Капитанът извика нещо през рога си, но бягащите хора продължиха да напират. Моряците изритаха талпите, преди да са потопили кораба, обърнаха платната по вятъра и започнаха бързо да се отдалечават от кипящата от отчаяни, крещящи бежанци вода.

Абан въздъхна. Може и да не изпитваше угризения, но не искаше да гледа как се давят хора. Насочи далекогледа отново към града, който очевидно беше изцяло под контрола на шарумите. Надяваше се, че бързо ще угасят пожарите, защото пушекът се беше сгъстил значително…

Абан се сепна и бързо обърна далекогледа отново към доковете.

— Топките на Еверам, пак ли — рече той и се обърна към Керан. — Приготви мъжете. Отиваме долу.

— До обяд има още няколко часа — отвърна Керан. — Шарум Ка…

— Ще изгуби тая война, ако не укроти своите войници идиоти — сопна му се Абан.

— Те изгарят корабите.

— Какво значение има? — попита троснато Джаян. — Пленете десятъка, каза ти. Не пускайте корабите да избягат, каза ти. Изпълнихме и двете неща и въпреки това ти се осмеляваш да ми крещиш?

Абан си пое дълбоко дъх. Кръвта му беше кипнала също като на Джаян, а това беше опасно. С Ахман можеше да разговаря като с глупак, но синът му нямаше да търпи подобни думи от един кхафит.

Той се поклони.

— Моите уважения, Шарум Ка, но как ще превозим войниците ви през езерото, за да нападнем града?

— Ще си построим собствени кораби. Колко може да е трудно… — Гласът му постепенно заглъхна, когато Джаян погледна към огромните товарни кораби със сложен такелаж. — Угасете ги! — извика той. — Ича! Шару! Овладейте пожарите! Преместете здравите кораби по-далеч от пламъците!

Но шарумите, разбира се, нямаха представа как да преместят корабите, а проклетите неща, изглежда, привличаха искрите, като намазани с масло. Абан гледаше ужасено как флотата от почти четирийсет големи кораба и стотици по-малки — заедно с голяма част от доковете — се смали до десет обгорели кораба и шепа по-малки съдове.

Джаян го изгледа злобно, сякаш го подканяше да каже нещо за изгубената флотилия, но Абан благоразумно запази мълчание. Корабите щяха да им трябват чак през пролетта, а сега тъкмо започваше зимата. Десятъкът беше в ръцете им и макар да бяха изгубили корабите, Лактън бе изгубил връзката си със сушата.

— Поздравления за чудесната победа, Шарум Ка — каза Абан, докато преглеждаше поредицата от доклади, изпращани от хората му, които описваха плячката. Зърното най-вероятно щеше да бъде изпратено в Дара на Еверам, но освен него имаше и безброй бъчви със силно питие, което Абан можеше просто да накара да изчезне, а после да продаде с печалба, както и други ценни предмети и имоти. — Дамаджата ще бъде много доволна от вас.

— Скоро ще разбереш, кхафите — каза Джаян, — че майка ми никога не е доволна. Никога не се гордее.

Абан сви рамене.