Черепният трон полностью

Първият кораб, който отплава, беше най-големият и най-здравият от всички. На знамето му имаше женски силует, загледан в далечината, зад който стоеше мъж с наведена глава, с цвете в ръка.

Пристанците нададоха одобрителни викове.

— Кап’тан Делия се върна за „Воплите на шарума“! — извика един мъж. — Знаех си, че няма да го остави в ръцете на пустинните плъхове! — Той пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. — Ай, кап’тане! Вдигай платна!

Джаян лично го прониза с копието си, а телохранителите му пребиха всички, които се бяха осмелили да викат, но вредата беше сторена. Отплаваха още два от големите пленени кораби, а моряците подвикваха подигравателно на шарумите и им показваха голите си задници.

Воините наскачаха в останалите съдове, за да попречат на отплаването им. Моряците дори не си направиха труда да се бият, просто натрошиха няколко бурета с масло и ги подпалиха, преди да скочат във водата и да заплуват към малките лодки, които ги чакаха наблизо. Останалите лактънски кораби, които чакаха малко по-далеч, прекратиха огъня и подемайки ликуващите викове, обърнаха и започнаха да се отдалечават. Шест от тях спряха на половината път и хвърлиха котви, а останалите отплаваха към езерния град.

Джаян се обърна и огледа изгубените кораби, ранените шаруми и унищожените докове. Абан не изчака да види върху кого ще се изсипе гневът на Шарум Ка и бързо изчезна от погледа му.

— Това е същинско бедствие — каза Керан.

— Десятъкът все още е у нас — отвърна Абан. — Това ще е достатъчно, докато не набием малко акъл в главата на Шарум Ка. Накарай мъжете да изберат някой склад, който да укрепим и използваме за база — добави той. — Ще останем тук доста дълго време.

— Трябваше да съм навън на лов — изръмжа Уонда, — а не всяка вечер да отговарям на едни и същи проклети въпроси и да трупам тежести върху кантара като някой от пациентите ти, който се опитва да си върне силата.

— Само така можем да получим точни резултати, скъпа — отвърна Лийша, докато си отбелязваше в тефтера. — Сложи още една тежест на кантара, ако обичаш.

Лийша гледаше през защитените си очила как младата ѝ телохранителка, оградена от ореол сияеща магия, вдига петстотин фунта с усилие, необходимо на друга жена да отвори тежка врата. От близо седмица рисуваше защити по кожата на Уонда и грижливо си записваше резултатите.

Арлен я беше заклел да не си татуира кожата, след което се беше отметнал и беше изрисувал Рена Танър. Ако това наистина беше толкова опасно, както твърдеше той, защо бе рискувал живота на собствената си съпруга?

Тя бе възнамерявала да поговори с него, преди да наруши клетвата си, но вече месец Арлен го нямаше никакъв и беше скрил плановете си от нея. Дори Рена я излъга в очите. Когато никой от тях не се появи по Новолуние, тя реши, че е настъпило време да вземе всичко в собствените си ръце.

Вие всички сте Избавители, беше казал Арлен на хралупарите, но дали го мислеше наистина? Говореше, че цялото човечество трябва да се изправи като един, но му се свидеше да сподели тайните на силата си.

Затова Лийша прекара цяла седмица в анализиране на Уонда, за да определи основните характеристики на метаболизма ѝ, силата, скоростта, точността и издръжливостта ѝ. Колко време средно прекарваше в сън. Колко храна консумираше. Всякакви данни, каквито успееше да събере.

След това започна рисуването на защити. В началото само няколко. Защити за натиск на дланите. Ударни защити на кокалчетата на пръстите. Времето застудя и през деня рисунките лесно се скриваха под ръкавиците на Уонда.

Нощем двете ловуваха сами, промъкваха се и търсеха самотни ядрони, за да проверят какъв ще е резултатът. Уонда започна да се бие, като държеше дългия си нож в дясната ръка, а с лявата нанасяше защитени удари.

Скоро вече уверено се биеше невъоръжена и всяка нощ ставаше все по-силна и по-бърза. Тази вечер беше извършила най-впечатляващото си убийство, като беше смачкала черепа на дървесен демон с голи ръце.

Уонда отпусна ръчката и кошницата полегна на пода, след което отиде до купчината грижливо подредени стоманени тежести. Всяка една от тях тежеше по петдесет фунта, но Уонда вдигна по една с всяка ръка с лекотата, с която Лийша носеше чаши с чай.

— Една по една, скъпа — каза Лийша.

— Мога да вдигна много повече от това — сопна ѝ се Уонда с очевидно раздразнение. — Защо да си губя времето да ги вдигам една по една? Сега можех да съм навън и да убивам демони.

Лийша си отбеляза, че през последния един час Уонда за единайсети път говореше за убийство. За няколко секунди беше поела повече магия, отколкото целият патрул дървари събираше за цяла нощ, но вместо да се засити — или дори пресити, както очакваше Лийша — това само я накара да копнее за още.