Арлен я беше предупредил за това. Човек можеше да се пристрасти към магията — нещо, което бе забелязала и при дърварите. Воините извличаха магията през дръжките на защитените си оръжия. Тя лекуваше раните им, дори за известно време им придаваше нечовешка сила и скорост.
Но защитената кожа беше нещо съвсем различно. Тялото на Уонда извличаше магията директно, без да губи и капчица от нея. Това я превръщаше в лъв сред домашните котки, но признаците на пристрастяването бяха плашещи.
— Тази вечер уби достатъчно, Уонда — каза Лийша.
— Още не е полунощ! — възрази Уонда. — Ще спасявам животи. Това не е ли по-важно от разни писаници в тефтера ти? Все едно не ти пука…
— Уонда!
Лийша плесна с ръце толкова силно, че младата жена подскочи.
Уонда сведе поглед и отстъпи назад. Ръцете ѝ трепереха.
— Господарке, толкова, ама толкова…
Ридание заглуши думите ѝ.
Лийша отиде до нея и протегна ръце за прегръдка.
Уонда се напрегна и отстъпи назад.
— Моля те, господарке. Не мога да се контролирам. Нали чу как ти говоря. Пияна съм от магия. Може да те убия.
— Никога няма да ме нараниш, Уонда Кътър — каза Лийша, стискайки нежно ръката ѝ. Създателю, момичето трепереше като уплашен заек. — Затова единствено на теб мога да се доверя за опитите с магията.
Уонда остана напрегната и погледна скептично към ръката на Лийша.
— Разстроих се. Наистина. Дори не знам защо. — Тя погледна към Лийша с уплашени очи. Въпреки размерите, силата и смелостта ѝ, Уонда си оставаше едно шестнайсетгодишно момиче. — Не бих те ударила за нищо на света, господарке Лийша — каза тя, — но може… знам ли, да те разтърся здраво или нещо таквоз. Вече не си знам силата. Може да ти откъсна ръката.
— Ще източа цялата магия от теб, преди това да се случи, Уонда — рече Лийша.
Момичето я погледна изненадано.
— Можеш ли да го направиш?
— Разбира се — отвърна Лийша. Поне си
Лицето на Уонда като че ли се проясни при това сравнение.
— Да, господарке. Все едно се прицелвам с лъка ми.
— Не съм се съмнявала в теб — каза Лийша и се върна при тефтера си. — Сега постави тежестта на кантара, моля те.
Уонда погледна надолу и с изненада установи, че все още държи двете петдесетфунтови тежести. Тя остави едната на кантара, върна другата на купчината и отиде при ръчката.
Лийша се опита да вземе писалката, но пръстите ѝ се бяха вцепенили от напрежението. Тя ги сви в юмрук и стисна толкова силно, че кокалчетата ѝ изпукаха, и ги размърда усилено, преди да топне писалката в мастилото. Вената на челото ѝ пулсираше, признак на приближаващото главоболие.
„О, Арлен, как ли си се справил сам с това?“ — помисли си тя.
Той ѝ беше споделил част от преживяното през нощите, които бяха прекарали в къщата ѝ, обучавайки се един друг в изкуството на изписване на защити и демонологията. Между уроците си разказваха истории и споделяха надеждите си като любовници, но без да отиват по-далеч от държането на ръце. Арлен спеше на своето легло, а тя на нейното, разделени от масата.
Но тя винаги го изпращаше до вратата и го прегръщаше за довиждане. Понякога — но само понякога — той заравяше носа си в косата ѝ и вдишваше дълбоко. Лийша знаеше, че в онези времена той щеше да отвърне на бързата ѝ целувка и да се наслади на мига, преди да се откъсне бързо, в случай че нещата задълбаеха.
После тя лежеше в леглото си, усещайки вкуса на устните му върху своите и си представяше какво ли щеше да е той да лежи до нея. Но за това не можеше да става и дума. Арлен изпитваше същите страхове като Уонда, боеше се да не я нарани или да ѝ направи някое белязано от магията дете. Предложението ѝ да пие чай от пом не беше достатъчно, за да го убеди.
Но всичко се беше променило с появата на Рена Танър. Тя беше силна почти колкото него и можеше да понесе грубостите, от които Арлен се боеше в отношенията си с Лийша. Целият град чуваше шума, който вдигаха двамата.
„Създателю, къде се изгуби, Арлен? — чудеше се тя. Имаше да го пита толкова много неща, които само той или Рена биха разбрали. — Не ме интересува, че повече никога няма да се целунем, само се върни у дома.“
— Виж това — рече Тамос.
Беше си свалил ризата и Лийша не можа веднага да осъзнае, че той говори за монетата, която държеше в ръка. Подхвърли я към леглото и тя я улови.
Беше обикновена монета от Анжие, лакиран дървен клат. Но вместо обичайния бръшлянен трон, върху монетата беше отпечатан стандартен защитен кръг за закрила с ясно очертани линии.
— Чудесна е! — възкликна Лийша. — Вече никой няма да остава без защити нощем, когато носи тази монета в джоба си.
Тамос кимна.
— Баща ти направи сплавта. Половин милион вече са готови за разпространение, а пресите работят денонощно.
Лийша обърна монетата на другата страна и се засмя на глас. Там се мъдреше физиономията на Тамос, със сериозно и бащинско изражение.
