Черепният трон полностью

Вътрешността ѝ беше рай за жонгльора: пъстроцветна коприна и кадифе покриваха почти всяка повърхност. Роджър я наричаше „шутовска кола“ и я харесваше ужасно много.

Кочияш беше Колив, кревакхът наблюдател, когото Джардир бе изпратил да съпровожда антуража на Лийша обратно до Хралупата. Той беше хладнокръвен и ефикасен убиец и също като останалите шаруми гледаше на Роджър като на бръмбар, за който всеки момент щеше да дойде заповед да го смачкат.

Но двамата бяха проливали заедно кръвта си по Новолуние и това като че ли промени всичко. Сега не бяха приятели — наблюдателите придаваха нов смисъл на думата необщителен — но всеки път, когато Роджър се срещаше с воина, той му кимваше с уважение.

— Вътре ли са? — попита жонгльорът.

Наблюдателят поклати глава.

— Шарусахк в гробището на алагаите.

Гласът му беше равен, но Роджър долови напрежението му. След смъртта на телохранителя на Аманвах, Енкидо, Колив беше заел мястото му и никога не позволяваше на Аманвах да се отдалечава на повече от един вик разстояние, освен като самата тя не му заповядаше. Роджър не беше сигурен, че мъжът някога спи или дори пикае.

„Може пък под този широк панталон да носи овчи мехур.“ Той скри веселието си под маската на жонгльор.

— Да идем да ги видим.

Облекчението на Колив беше осезаемо. Дръпна поводите още преди Роджър да е затворил вратичката след себе си. Каретата рязко потегли и жонгльорът се търкулна върху възглавниците. Вдъхна парфюма на съпругите си и въздъхна. Вече му липсваха.

Ако се намираше някъде другаде, Сиквах поне щеше да го посрещне, облечена в шарените си копринени дрехи. Но някаква деликатна особеност на красиянската чест не им позволяваше да се доближат на по-малко от миля от дома на графа, без да бъдат поканени — което не се случваше често за голямо неудоволствие на Аманвах. Все пак те бяха кръв от кръвта на Шар’Дама Ка.

Когато каретата спря до ядронското гробище, той ги видя на концертната площадка да изпълняват изящните, но въпреки това напрегнати движения на шарусахк. Събралите се на площада почти хиляда жени, мъже и деца се упражняваха заедно с тях.

Преминаха в „Скорпион“, поза, с която дори Роджър, професионален акробат, срещаше трудности. Той видя как крайниците на мнозина затрепериха, докато се опитаха да задържат позата — или поне доколкото бяха успели да изпълнят невъзможното нещо — но лицата им бяха спокойни, а дишането равномерно. Щяха да издържат доколкото можеха и с всеки изминал ден щяха да стават все по-силни.

Постепенно все повече се отказваха. Първо мъжете, после децата. Скоро започнаха да отпадат и жени. Накрая останаха само няколко, сред които и Кендъл, любимата ученичка на Роджър. А след това вече нямаше никой. Но Аманвах и Сиквах поддържаха позата без усилия, неподвижни като мраморни статуи.

Роджър ги наричаше дживах ка и дживах сен и ги обичаше ужасно много. Арик го беше научил да се страхува от брака като от чума, но онова, което съществуваше между тях тримата, Роджър дори не беше сънувал.

Сиквах като че ли усещаше кога иска да остане сам и изчезваше, като се появяваше като чрез магия в мига, когато той имаше нужда от нещо. Беше едновременно свръхестествено и изумително. Тя беше топла, подканяща и нежна и посвещаваше цялото си внимание на всяка негова дума и желание — да не говорим за всяко потрепване в пъстрите му гащи. Докато лежаха върху възглавниците, той ѝ се доверяваше, като знаеше със сигурност, че всичко щеше стигне до ушите на Аманвах.

Сиквах беше сърцето на тяхното семейство, а Аманвах, разбира се, беше главата. Винаги сериозна, винаги съсредоточена, дори когато правеха любов. И винаги беше права, както бе разбрал Роджър. Аманвах изискваше подчинение във всичко и Роджър се беше научил, че е най-добре да не се противи.

Освен когато ставаше дума за цигулката. От онази нощ, в която бяха използвали музиката си, за да убиват ядрони, съпругите му бяха разбрали, че в това ще ги води той. Аманвах беше главата, а Сиквах сърцето, но Роджър беше изкуството, а изкуството трябва да е свободно.

Те завършиха сеанса в позиция на покой, по гръб, след което с отскок се изправиха на крака. Учениците им продължиха да лежат по гръб, посрещайки Роджър с хор от пъшкания и стенания, докато той разцелува съпругите си, които го посрещнаха в подножието на сцената.

Първа от хралупарите се изправи Кендъл и се приближи до тях. Аманвах и Сиквах се отнасяха към останалите си ученици като към слуги, но бяха приели Кендъл. Тя беше най-надарена от всички, превръщаше музикалното им трио в квартет и бе достатъчно гъвкава, за да може някой ден да изпълнява дори и най-трудните пози в шарусахк. Дишането ѝ бе дълбоко и равномерно, макар и учестено от напрежението.

— Добре се справи днес, Кендъл ам’Хралупа — каза Аманвах на красиянски, удостоявайки я с гордото си кимване, което за неговата дживах ка беше равносилно на най-висша похвала.