Черепният трон полностью

Роджър не беше видял или подушил нито капка пот по телата на съпругите си, но просто сви рамене. Тези двете се къпеха по-често от благородниците в Анжие. А междувременно можеше да прегледа доста документи.

Той придружи жените до голямата баня, където прислужниците на Шаманвах вече носеха димящи кофи, за да стоплят водата.

— Ще бъда…

— … в банята, с нас — каза Аманвах спокойно, сякаш не можеше да си представи, че ще ѝ откаже.

Роджър и Кендъл размениха смутени погледи.

— Къпах се тази сутрин…

— Чистото тяло е храм на Еверам — каза Аманвах и стисна ръката му като в менгеме, повеждайки го към замъглената от парата стая с дървен под.

Сиквах постъпи по същия начин с Кендъл. И двамата се дръпнаха, когато жените започнаха да свалят дрехите си.

Аманвах цъкна с език.

— Никога няма да ви разбера вас, зеленоземците. По улиците ходите така разголени, че можете да накарате даже девойките от Великия харем да се изчервят, но се стряскате при мисълта, че ще се видите един друг голи в банята.

— Мъжете не трябва да виждат жените голи, преди да се оженят — каза Кендъл.

Аманвах махна презрително с ръка.

— Ти не си омъжена, Кендъл ам’Хралупа. Как изобщо ще си намериш съпруг, ако на мъжете не им е позволено да те огледат?

Сиквах започна да разкопчава ризата на Кендъл.

— Дама’тингата ще се погрижи честта ти да остане неопетнена, сестро.

Кендъл се отпусна и позволи да бъде разсъблечена, но Роджър почувства как в гърдите му се заражда нещо като паника, когато Аманвах направи същото с него.

— Обгръщаш своята ученичка в интимността на своята музика, а не можеш да споделиш една гореща баня с нея?

— Тя може да се къпе колкото си иска — отвърна тихо Роджър. — Но не е нужно заради това да виждам голия ѝ задник.

— Не те е страх от задника ѝ — рече Аманвах. — Ще се изправиш срещу белезите ѝ и ще ги приемеш, сине на Джесъм, или, кълна се в Еверам…

— Добре, добре — рече Роджър, защото дори не искаше да чува останалата част от заплахата. — Разбрах.

Той ѝ позволи да го досъблече и отиде в банята.

Когато се къпеха, съпругите на Роджър не пропускаха да го обслужат, и обикновено той влизаше вътре вече възбуден. „Не искам да я карам да си мисли, че се опитвам да ѝ го мушна.“

„Никога не мушкай учениците си — му казваше майстор Арик. — Нищо добро няма да излезе от това.“

За щастие, нервите му бяха изопнати до скъсване и членът му си остана отпуснат. Но тогава Кендъл го огледа преценяващо и внезапно това също го обезпокои.

„Една жена е готова да прости малкия член, но не и отпуснатия“ — учеше го Арик.

Роджър се извърна настрани и бързо се шльопна във водата. Съпругите му го последваха, а последна влезе Кендъл.

Роджър се бе старал толкова усилено да не гледа към ученичката си, че всъщност никога не я беше виждал наистина. Тя беше млада, да, но съвсем не бе детето, за което я бе мислел.

А белезите ѝ…

— Те са красиви.

Роджър не бе имал намерението да го произнесе на глас.

Кендъл погледна надолу. Той осъзна, че момичето отново не е сигурно за какво говори. Очите му се плъзнаха за миг надолу, после погледна отново нагоре и срещна погледа ѝ, ухилвайки се.

— И те също са красиви, но аз имах предвид белезите ти.

— Тогава защо, откакто ги получих, не смееш да ме погледнеш за повече от секунда? — попита настоятелно Кендъл. — Внезапно издигна стена между нас.

Роджър наведе очи.

— Защото ги получи по моя вина.

Кендъл го погледна изумено.

— Но грешката бе моя. Толкова силно се опитвах да те впечатля, че отклоних вниманието си от струните.

— Не трябваше да те изпращам сама — каза Роджър.

— Не трябваше да твърдя, че съм готова, когато знаех, че не съм — възрази Кендъл.

Аманвах цъкна с език.

— Водата ще изстине, докато приключите спора си. Какво значение има? Всичко е иневера.

Сиквах кимна.

— Ний изпраща алагаите, съпруже, не ти. И Кендъл е жива, а те видяха слънцето.

Роджър вдигна трипръстата си ръка, осакатеният крайник, който му беше спечелил прозвището Полухват.

— Народът на съпругите ми вижда красотата на белезите, Кендъл. Липсващата част от ръката ми е онова, за което майка ми даде живота си. Ценя я толкова, колкото и пръстите ми.

Той кимна към белезите от нокти, с които бяха нашарени гърдите ѝ, и към набръчкания белег във формата на непълна луна на рамото ѝ, останал от демонската захапка.

— Виждал съм много хора, нападнати от демони, Кендъл. Стотици. Хиляди. Виждал съм такива, които са оцелели, за да разказват, и такива, които не са. Но малко са онези, които са преживели такова нещо и са се преборили. Тези белези отразяват силата ти и волята ти за живот и аз никога не съм виждал нещо толкова красиво.

Устните на Кендъл потрепериха. По лицето ѝ се стичаха капки вода, и не всичките бяха от втечнената пара. Сиквах отиде и я прегърна.

— Той е прав, сестро. Трябва да се гордееш.

— Сестро ли? — попита Кендъл.

— Съпругът ни ти е дал кръвта си в нощта, когато си ги получила. — Аманвах прокара пръст по белезите на Кендъл. — Сега сме от едно семейство. Ако пожелаеш, ще те приема като дживах сен на Сиквах.

— Какво, какво?