Тя се изкачи по стълбите, като първо дръпна плътната завеса, преди да вдигне подвижната стълба и да се прибере в къщата. През прозорците все още навлизаше дневна светлина, но Уонда вече беше запалила лампите.
Времето ѝ стигна точно за да се измие и да си облече нови дрехи, преди да започнат да пристигат жените за Събора. През тези няколко минути жилите ѝ се усукваха като турникет. Имаше чувството, че ще изригне срещу първата карета, която се зададе по защитения път.
Но тогава Уонда отвори вратичката ѝ и Лийша видя господарката Джизел, едра жена около петдесетте, с прошарени кичури в косата и дълбоки бръчки от смях по лицето.
— Джизел! — извика Лийша. — Когато не отговори на писмото ми, предположих…
— Че съм се уплашила да прекарам няколко нощи на пътя с демоните, когато семейството ме зове? — попита Джизел. Тя сграбчи Лийша в мечешката си прегръдка, караща я да се чувства защитена и в безопасност. — Обичам те като собствена дъщеря, Лийша Пейпър. Знам, че няма да поискаш да дойдем, освен ако наистина нямаш нужда от нас.
Лийша кимна, но не отслаби веднага прегръдката си, а притисна глава към успокояващата гръд на Джизел. Тя потрепери и изведнъж от очите ѝ потекоха сълзи.
— Толкова съм уплашена, Джизел — прошепна тя.
— Успокой се, миличка. — Джизел я потупа по гърба. — Знам. Целият свят се крепи на раменете ти, но през живота си не съм виждала по-силна опора. Ако ти не успееш да издържиш, не виждам кой ще го направи. — Тя я притисна по-силно към себе си. — А аз и моите момичета винаги ще сме тук, за да помагаме.
Лийша вдигна глава.
— Момичета?
Джизел я пусна и отстъпи назад; после бръкна в пазвата си, извади носна кърпичка и ѝ я подаде с намигване.
— Избърши си очите и поздрави новите си ученички.
Лийша си пое дълбоко дъх и попи сълзите си. Джизел изчака малко, оставяйки ѝ време да се вземе в ръце, преди отново да отвори вратичката на каретата. Отвътре изскочиха Рони и Кади, двете момичета, които Лийша беше обучавала, преди да се върне в Хралупата миналата година, и се хвърлиха в прегръдките ѝ. Въодушевлението им беше осезаемо и накара Лийша да се засмее радостно.
— Видяхме как пламва голямата защита, господарке! — изписка Кади. — Великолепна е!
— Не толкова великолепна, колкото мъжете, които видяхме — рече Рони. — Всички хралупари ли са толкова високи, господарке?
— О, нощ, Рони — завъртя очи Кади, — стоим на открито в нощта, а ти си мислиш само за момчета.
— Мъже — поправи я Рони и дори Лийша се подсмихна.
— Достатъчно, смехоранки — рече тя, връщайки се с лекота към строгия си тон на учителка. — После ще поговорим за защити и момчета. Тази вечер ни чака работа. — Тя посочи към наскоро построената амфитеатрална операционна в дъното на двора ѝ. — Вървете и помогнете на билкарките, които пристигат, да се настанят.
Момичетата кимнаха и се затичаха натам.
— Моите нови стари ученички? — попита Лийша.
— Стига да можеш да изтърпиш бърборенето им — рече Джизел. — Ще научат много повече в Хралупата, отколкото в Анжие.
Лийша кимна.
— И ще бъдат подложени на повече лишения. Тук няма да работят в чист лазарет, Джизел. Скоро ще се наложи да режат и закърпват хората на мястото, където са паднали, с надеждата да успеят да ги отнесат живи в лазарета.
— Светът се е запътил към война. Билкарките повече не могат да си позволят да се крият зад стените. — Джизел отпусна ръка върху рамото на Лийша. — Но ако трябва някой да ги научи на този урок, предпочитам да си ти. Гордея се с теб, момиче.
— Благодаря ти — отвърна Лийша.
— Колко седмици са минали от последното ти прокървяване? — попита Джизел.
Сърцето на Лийша спря. Гласът ѝ заседна в гърлото и тя застина с ококорени очи.
Джизел я изгледа строго.
— Не ми се прави на изненадана. Не си единствената, която се е обучавала при господарката Бруна.
По защитения път се стичаха билкарки от цялата провинция Хралупата. Някои пешком, от лазаретите, които се намираха само на миля от ядронското гробище. Други с карети, изпратени да ги докарат от най-отдалечените баронства и навсякъде по пътя. Имаше дори неколцина от бежанските села, които все още не бяха прибавени към провинцията.
— Бандити — каза Уонда, когато посрещнаха няколко слаби жени с твърди погледи.
— Не искам повече такива приказки, Уонда Катър — каза Лийша. — Това е Събор. Всички жени тук са се заклели да спасяват животи и ти ще се отнасяш с уважение към тях. Ясно ли е?
Очите на Уонда проблеснаха и тя ги присви, а Лийша се зачуди за миг дали не е била твърде строга. Но след това момичето преглътна и кимна.
— Да, господарке. Не исках да проявя неуважение.
— Знам, че не си искала, скъпа Уонда — рече Лийша. — Но не бива да забравяш, че истинските ни врагове идват от Ядрото. Атаката им по Новолуние искаше просто да отвлече вниманието ни, а едва не ни затри, макар че Арлен и Рена бяха в Хралупата.
Уонда сви юмруци.
— Той ще се върне, господарке.
— Няма как да сме сигурни — отвърна Лийша. — А ако се върне, сам ще ти каже, че е най-добре да събираме колкото се може повече съюзници.
— Да, господарке — рече Уонда. — И въпреки това какво ще кажете да скрия среброто?
