Черепният трон полностью

Арлен изръмжа и отблъсна Джардир настрани с такава сила, че Шанджат трябваше да отскочи, за да не се сблъскат. Всички се напрегнаха, готови за битка, но Арлен остана на мястото си, без да се опитва да продължи схватката.

— И имаш куража да ме питаш защо?! Нощ, нима си мислиш, че съм го искал?

Той гневно посочи Джардир с пръст.

— Вината за това е твоя, както и за проклетото мастило.

— Сега ти се държиш като глупак, пар’чине — каза Джардир. — Не съм ти пъхал насила демонско месо в гърлото.

— Не, ти, Шанджат и останалите ме оставихте полумъртъв в проклетата пустиня — сопна му се Арлен, — след като ме пребихте, обрахте и се опитахте да ме хвърлите на демоните, защото за пръв път от три хиляди години проявих дързостта да спечеля Алагай’шарак още в първата нощ.

Шанвах погледна към Шанджат с ококорени очи.

— Татко, това не може да е истина.

Шанджат свали копието си и се обърна към нея.

— Вярно е, дъще. Ние се покрихме с позор заради това, което трябваше да направим в онази нощ, но пар’чинът беше откраднал Копието на Каджи и не биваше да му позволим да го задържи.

— Увърташ думите по-добре от кхафит на пазара — изрече ядно Арлен. — Никой не беше виждал това копие от три хиляди години. Мощта му принадлежи на цялото човечество и аз го отнесох честно и почтено на Джардир, за да го споделя с вас.

— Шарумът да замълчи! — отсече Джардир, без да отмества поглед от Арлен. — Ти също увърташ думите, пар’чине. Това по никакъв начин не обяснява защо си ял това нечисто месо.

— Така ли? — рече Арлен. — Сам каза, че в Анокх Слънце няма храна. Затова хората ти го опустошиха по-зле и от мисловните демони. Не е имало време да проявяват уважение. Просто си искал да плячкосат града.

— Предупреждавам те, пар’чине… — започна Джардир.

— Не го отричай — настоя Арлен. — Да бъдеш Шар’Дама Ка, означава да вземаш важни решения, нали? Да понасяш отговорността за тях.

— Така и правя — отвърна с равен глас Джардир.

— Аз също — рече Арлен. — Исках да науча тайните на Анокх Слънце толкова силно, колкото и ти. Когато успях да се довлека до Оазиса на зората и защитих тялото си, имах достатъчно храна, за да се измъкна от пустинята…

— Или да се върнеш в Анокх Слънце — завърши Джардир.

Арлен кимна.

— Прекарах много време там в проучвания. Демоните са единственото нещо, което може да се яде. Трябваше да оцелея, за да предам на другите онова, което научих.

Той вдигна пръст във въздуха.

— Но оставих мястото в същото състояние, в което го намерих. Обзалагам се, че хората ти дори не са разбрали, че съм бил там. Значи, кой от нас по-добре оказва почит на Еверам и се бие с Ний?

Джардир се ухили злобно.

— Не споменавай Еверам или Ний, пар’чине. Ти не вярваш в тях.

— И въпреки това съм по-добър във вашата религия от теб! — отвърна Арлен и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти ядеш алагайско месо — каза Джардир. — Наистина ли смяташ, че ще се опазиш от покварата му?

Арлен се засмя.

— Какъв проклет лицемер си ти! Целият ти живот, възходът ти към властта, завоевателният ти поход, всичко това е диктувано от алагай хора, а си седнал да ми говориш за поквара? Следвайки изкривената ти логика, как е възможно гласът на Еверам да се чува от демонски кости?

Джардир сви устни.

— Често сам съм се чудил, но силата им не може да бъде отречена.

— Разбира се, че не — рече Арлен. — Можеш да видиш проклетата магия. — Той посочи към Копието. — Копието на Каджи има демонска сърцевина. Както и Короната. Магията не е зло, а ядроните не са войници в някаква вечна война — продължи Арлен. — Те са просто животни, като нас. Животни, които милиони години са живели в сърцевината на Ала, окъпани в силата на Ядрото. Развили са се така, че да поглъщат и задържат част от тази сила, а ние сме се научили да я обръщаме срещу тях. Това е всичко.

Той протегна защитения си юмрук.

— Татуировките ми дават сила, но не повече от твоите белези. Истинската сила идва от яденето на месо. Затова мога да се разтварям във въздуха и да рисувам защити във въздуха. Да правя неща, за които ти се нуждаеш от Короната и Копието или изобщо не можеш да правиш. Сега си имам моя собствена демонска сърцевина.

— Ако те са просто животни, както казваш — рече Джардир, — рискуваш сам да се превърнеш в едно от тях, ако продължиш по този път.

— Знам го — отвърна Арлен. — От години не съм ял демони, но силата като че ли е останала завинаги с мен.

— Но си позволил и на своята дживах да рискува — рече Джардир.

Арлен отново се засмя, но този път в смеха му нямаше снизхождение. Веселието му бе искрено.

— Да ѝ позволя? Ти виждал ли си Рена Бейлс? При нея няма позволяване.

— Ядронски си прав — рече Рена, хващайки го за ръката.

Арлен я погледна с любов в очите, но продължи да говори на Джардир.

— Молих я да не го прави, но тя знае какво е заложено тук и се опитва да навакса. Мисли си, че ако не го направи, аз ще се разтворя и ще сляза в Ядрото да се бия с алагаите без нея.