Тя отиде при мъжете. Бащата дори не вдигна глава да я погледне, докато тя не се озова точно пред тях. Синът продължи да се взира в пода.
— Дъщеря ти ще се оправи — рече Лийша. — Всички ще се оправите.
— Благодаря ти, билкарке — отвърна бащата, — но не мисля, че изобщо нещо ще се оправи. Ние изгубихме… всичко. Ако Кейди умре, не знам какво ще…
Разтърси го ридание.
Лийша постави ръка на рамото му.
— Знам как се чувстваш, аз също съм го преживяла. Повече от веднъж. Както и всички останали хралупари.
— С времето преминава. — Стела Ханджийката се появи, бутайки количката с вода. Тя им раздаде по една чаша и измъкна едно грубо одеяло. — Времето застудява. В лагера има топлинни защити, но те работят само през нощта. Дадоха ли ви номер на парцела?
— Ами… — рече мъжът. — Момчето отпред каза нещо…
— Седем — обади се синът му, без да отмества очи от пода. — В седми парцел сме.
Стела кимна.
— Полето на Полък. Как се казвате?
— Марсин Пийт. — Мъжът кимна към сина си. — Джак.
Стела записа нещо в тефтера си.
— Кога сте яли за последен път?
Мъжът я погледна безизразно, след което поклати глава.
— Джобовете ми са празни.
Стела се усмихна.
— Ще кажа на Калън да донесе хляб, докато чакате новини.
— Създателят да те благослови, момиче — каза мъжът.
— Виждаш ли? — рече Лийша. — Нещата вече се оправят.
— Да — отвърна момчето. — Мама я няма, къщата ни е на пепел, а Кейди ще умре от демонска треска. Но ние имаме одеяло, значи, всичко е страхотно!
— Ей, прояви малко благодарност! — сопна му се Марсин и го плесна през врата.
— Ще има и друго, освен одеялото и хляба — каза Лийша. — Здрави мъже като вас веднага може да започнат работа, да режат дървета и да строят домове в някоя от новите великозащити.
— Платена работа — отбеляза Стела. — В началото ще са кредити за храна, но след това ще получавате по пет клата дневно на човек.
Лийша се намръщи, но новите пари бяха точно онова, от което се нуждаеха хората, и се разпространяваше сред бежанците по-бързо, отколкото можеха да ги печатат.
Марсин поклати глава.
— Нощес, когато демоните преминаха през защитите ни, реших, че това е краят. Но трябва да вярвам… Избавителят нямаше да ни спаси без причина.
Думите му накараха Лийша и Стела да се вторачат в него.
— Видял си Избавителя? — попита Стела.
Мъжът кимна.
— Да. И не само аз.
— Беше просто проблясък от защитна светлина — каза Джак.
— Да — съгласи се Марсин, — но по-ярка от онази, която излъчват моите набързо надраскани защити. Чак ме заболяха очите от нея. После видях една ръка.
— Може да е било каквото и да е — рече Джак.
— Каквото и да е не може да замрази огнения демон, който захапа Кейди — отвърна Марсин. — Или да подпали оня дървеняк, че да можем да стигнем до дърварите на пътя.
Лийша поклати глава. Не за пръв път чуваше за подвизите на Рена, но досега никой не беше виждал нещо повече от прелитаща сянка или късче защитена кожа.
„Как ли го прави?“, запита се тя. Рисуването на защити във въздуха и разтварянето като пушек, изминаването на няколко мили за времето, нужно на човек да си поеме дъх. Това не можеше да се обясни единствено със защитените татуировки. Уонда ставаше много силна през нощта, но не можеше да прави такива неща, а способностите ѝ винаги изчезваха след изгрев-слънце.
— Кълна се в слънцето — казваше Марсин. — Избавителят спаси мен и семейството ми.
— Разбира се — рече Стела. — Избавителят е някъде там и ни пази.
Лийша издърпа момичето встрани, за да не я чуят мъжете.
— Не давай такива обещания. Знаеш много добре, че Арлен Бейлс не може да е на няколко места едновременно. Хората трябва да се научат сами да се пазят.
Стела направи реверанс.
— Да, господарке, всичко е добре и слънчево, когато си дървар с ръце като пънове или красиянска принцеса, която може да размятва мъжете из стаята като кукли. Но какво може да направи едно хралупарско момиче като мен?
„Какво, наистина?“, запита се Лийша. Стела беше достатъчно здрава, но дребна и слабичка. Момичето помагаше доколкото може, но беше право. То не бе създадено за битка.
— Щеше ли да се биеш, ако можеше? — попита Лийша.
— Да, господарке — отвърна Стела. — Но дори дядо да ми позволи, единственото, което мога, е да стрелям с арбалет.
— Ще я видим тая работа — рече Лийша.
— Господарке?
— Съсредоточи се върху работата си — каза Лийша. — Пак ще поговорим.
Вратата на лазарета се отвори с трясък. Вътре влетя Уонда Кътър, преметнала през раменете си по един възрастен мъж, а трети носеше под мишница. Беше навила ръкавите си и защитите леко сияеха.
Хората в стаята започнаха да я сочат и да си шепнат. Уонда улови погледа на Лийша и извинително сви рамене.
— Нямах друг избор, господарке — каза тя, когато останаха насаме. — Стрелите ми свършиха, а демонът се беше засилил към тях. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да умрат?
— Разбира се, че не, скъпа — отвърна Лийша. — Постъпила си правилно.
— Сега целият град говори за това — рече Уонда. — Наричат ме твое
— Стореното — сторено — каза Лийша. — Не го мисли. Не можем да се крием вечно, а аз научих достатъчно, за да започна да разширявам експеримента.
