— Разбира се, че не. — Лийша вече обмисляше как точно да смъмри Роджър. — Но Кендъл е голяма жена и е в правото си сама да избере по кой път да поеме.
— Не мисля, че щяхте да го приемете толкова спокойно — рече Люси, — ако се пазаряха за вашата дъщеря като за някоя кокошка носачка.
Лийша повдигна вежда и Люси се сепна, спомняйки си внезапно, че говори с бъдещата графиня на Хралупата, за която красиянците също се бяха пазарили. Тя не издържа погледа ѝ и наведе глава, опитвайки се да скрие лицето си в чашата за чай. Пое твърде голяма глътка и се закашля.
— Не исках да ви обидя, господарке. Естествено, че ме разбирате.
— Смея да заявя, че да — рече Лийша. — Ще говоря с Роджър и Аманвах колкото се може по-скоро и после отново ще те повикам.
— Благодаря ви, господарке.
Люси скочи на крака, поклони се притеснено, докато излизаше от стаята, след което се обърна и изчезна.
— Да не си си изгубил изядрения ум?
Лийша се беше увила в шала на Бруна, което никога не беше добър знак.
Роджър въздъхна шумно и закачи защитното си наметало до вратата. Лицето на Лийша пламтеше и той знаеше от опит, че в такива случаи най-добре беше да си затрае. Обикновено тя бързо се усещаше, че се държи неблагоразумно. Поне когато разговаряше с него.
Чудеше се защо изобщо се беше плашил от нея. След Аманвах, общуването с Лийша Пейпър беше като разходка по огрения от слънцето градски площад.
Остави кутията с цигулката си до вратата; беше я затворил плътно, за да не може съпругата му да подслушва. Чувстваше се гол без наметалото и цигулката, но точно за да не го обсебят напълно, трябваше от време на време да ги оставя настрани.
„Не позволявай на номера да ти влезе под кожата — беше казал Арик, — защото тогава ще правиш само него до края на живота си. Предпочитам да се продъня в Ядрото, отколкото да разказвам едни и същи смешки всяка нощ, докато не умра.“
Без да обръща внимание на агресивните поза и тон на Лийша, той отиде в дневната и се настани в любимия си стол. Вдигна краката си на табуретката и зачака. Миг по-късно Лийша влезе, сумтейки, в стаята и седна на стола на Бруна. Не му предложи чай.
„О, нощ, сигурно е бясна“, помисли си Роджър.
— Люси те е посетила, а?
Беше го предположил, след като Лийша го повика посред нощ. Не че спеше много нощем. Малцина хралупари го правеха всъщност. Защитената светлина озаряваше улиците и пътеките, доказателство, че всички се намират в безопасност от ядроните. Хората възприеха новооткритата свобода в пълния ѝ смисъл и сега улиците бяха пълни денонощно. Пазарът на Шаманвах и смесеният магазин на Смит вече работеха и нощем.
— Разбира се, че дойде — сопна му се Лийша. — Някой трябва да ти набие малко здрав разум в главата.
— Значи, сега си ми майка, така ли? — попита Роджър. — Работата ти е да ми бършеш задника, като го изцапам, и да ме шляпаш, когато съм лош? — Той се изправи, преструвайки се, че разкопчава колана си. — Ако искаш ей сега ще ти легна на коленете и да приключваме?
Лийша закри очите си с ръка, но намръщената ѝ физиономия се беше стопила.
— Роджър, дръж си гащите запасани или ще ти пръсна една доза пипер!
— Това е най-хубавият ми панталон! — възмути се Роджър. — Чувам, че предпочиташ току-що отрязани шибалки. Дървесният сок не може да се изчисти от коприната.
— Никого не съм шибала през живота си!
Лийша се опитваше да скрие усмивката си.
— И аз ли съм виновен за това? — Роджър се почеса по главата. — Бих могъл да ти давам насоки вероятно, но ми се струва твърде странно да учиш някой как да те шиба с пръчка.
Лийша сподави смеха си.
— Ядрото да те вземе, Роджър, това не е шега!
— Да — съгласи се той. — Но и пробивът по Новолуние не беше. Сега никой не кърви и нищо не гори, така че няма причина да не се държим цивилизовано. Аз съм ти приятел, Лийша, не подчинен. Пролял съм също толкова кръв за Хралупата, колкото и ти.
Лийша въздъхна.
— Прав си, разбира се. Извинявай, Роджър.
— Ей! — Очите на Роджър се ококориха като паници. — Да не би Лийша Пейпър току-що да призна, че е сбъркала?
Лийша изсумтя и се изправи.
— Можеш да го разказваш на внуците си. Ще направя чай.
Роджър я последва в кухнята и извади две чаши, докато тя слагаше каната на огъня. Той задържа своята в ръка. Господарката Джеса — мадам в бордея на херцог Райнбек, където Роджър бе прекарал голяма част от ранните си години — го бе научила, че не бива да се доверява на билкарките, които винаги могат да подхвърлят нещо в чая му.
„Дори на мен, Роджър — беше му казала Джеса, намигвайки. — О, нощ, особено на мен.“
Лийша сложи ръка на хълбока си и се облегна на масата, докато чакаха каната да заври.
— Едва ли си очаквал всички да приемат спокойно това, че вземаш Кендъл за своя
Роджър завъртя очи.
— С цели две години по-малка от мен. Демонът от пустинята е с колко, дузина по-голям от теб? Кендъл поне не се опитва да пороби всички на юг от Хралупата.
Лийша скръсти ръце, показвайки, че Роджър я е засегнал.
— Ахман го няма, Роджър. Той няма нищо общо с това нападение.
