— А? — попита Уонда.
Лийша кимна към защитите по ръцете ѝ, които продължаваха леко да сияят.
— Сиянието ще угасне, когато спадне адреналинът ти. Дишай спокойно, докато се разсее, след което иди да потърсиш доброволци. Помниш ли какво ти казах да търсиш?
— Да, господарке.
Уонда вече бе започнала да диша спокойно и ритмично.
— И, Уонда? — Лийша кимна към другия край на стаята. — Започни със Стела Ханджийката.
Слънцето изгря и Уонда изчака светлината да достигне до двора, преди да слезе от верандата и да започне бавно ежедневния си
— Как се чувстваш днес? — попита Лийша.
— Защитите сърбят, когато слънцето ги огрее сутрин — отвърна Уонда.
— Сърбят?
— Жилят. Като че са ме шибали с коприва. — Уонда бавно издиша, докато променяше позата си. — Но ти не се тревожи, господарке. Това трае само минута-две. Понася се.
— Да — отвърна Лийша. — Изобщо нямаше да се сетя да те огледам.
— Не си губи времето за всяка болка, господарке — рече Уонда. — Теб не съм чувала да се оплакваш, а ти си преживяла повече от всички ни.
— Трябва да ми казваш тези неща, Уонда — каза Лийша. — Особено сега трябва да ми казваш всичко. Магията ти влияе и трябва да сме сигурни, че е безопасна, заради всички останали.
„И заради мен — помисли си тя. — И бебето ми.“
— Повече от седмица не си лягала — каза Лийша.
Малцина от дърварите бяха спали. Където бежанците по пътя бяха нападани от най-голям брой демони, там се появяваха Уонда и Гаред, заедно с първите дървари, онези, които се бяха изправили редом с Арлен в Битката за Хралупата на дърваря. Нощем защитите, изрязани в копитата на конете им, буквално изяждаха милите, докато те преследваха групите демони, нападащи бежанците, и ги унищожаваха, преди да успеят да нанесат своя удар. Денем помагаха на бягащите лактънци да стигнат до защитените лагери, които бяха построени край пътя.
— Ти също, господарке — отбеляза Уонда. — Не си мисли, че като ме няма, не те наглеждам. Момичетата ми казаха, че откакто всичко това започна, не си дремвала за повече от няколко минути. Магията влияе и на теб.
Което си беше чистата истина.
— Така е. — Лийша съвсем леко втвърди тона си. — През последната седмица използвах повече
— Сякаш можеш да слезеш право в Ядрото и да сриташ задника на Майката на демоните.
Лийша се засмя.
— Не бих се изразила толкова цветисто, но да. Магията преминава през теб и отмива умората.
Уонда кимна.
— На зазоряване се чувстваш така, сякаш си спал цяла нощ и си изпил цяла кана кафе. Даже по-добре. Като изопнат лък, готов да стреля.
— Ти през цялото време ли държиш лъка си опънат? — попита Лийша.
— Разбира се, че не. — Уонда спря с упражненията и погледна към Лийша. — Това ще съсипе добрия лък.
— Не е нормално да караш дълго време без сън — рече Лийша. — Може и да не сме изморени, но аз чувствам, че губя нещо. Без сънищата, в които да се скрия…
— … целият свят започва да се чувства като едно цяло — довърши вместо нея Уонда. — Да.
— Отивам да ти сваря отвара от небесниче и тъпчиплевел — каза Лийша. — Ще те отнесе поне за осем часа.
— Ами ти? — попита Уонда.
— Ще спя довечера, след като ги изведеш — обеща Лийша. — Честна дума.
Уонда изсумтя и се върна към упражненията си. Лийша се зачуди как ли се отразява магията на Арлен или дори на Рена. Дали през последните месеци изобщо бяха спали нормално? Кога бяха сънували за последен път?
Боеше се от отговора. „Вероятно и двамата са луди като кукувици.“
Уонда довърши упражненията си и двете влязоха вътре. Уонда свали дървената си броня от закачалката и приготви инструментите си за полиране. Бронята беше подарък от майката на Тамос, херцогиня Арейн, и Уонда я ценеше почти толкова, колкото лъка и стрелите, които ѝ беше дал Арлен. Всяка сутрин лъскаше оръжията и бронята с такава любов, както майка къпе детето си.
Лийша се възползва от възможността да кипне вода в канчето и да го отнесе в банята. Изгриза за нула време един сухар, съблече се и набързо се изми, преди да се преоблече в чисти дрехи.
Пое си дълбоко дъх. Скоро щеше да стане по-лесно. Потокът от бежанци продължаваше, но ръката на Хралупата се протягаше все по-надалеч и вече срещаха хора, водещи живи животни и натоварени с храна. Няколко града провеждаха организирани евакуации под защитата на дърварите.
Хралупата щеше да поеме и тях, но това ставаше много по-лесно, когато хората идваха като заселници, понесли храна и имущество, а не като първата вълна изтощени бежанци, които носеха само ранените си.
Тази вечер можеше да си позволи да поспи. Може би. Но младите доброволци вече се събираха в двора ѝ, учениците ѝ проверяваха силата и рефлексите им и ги разпределяха на групи. Когато Лийша и Уонда се появиха на вратата, бърборенето на младите хралупари утихна до възбуден шепот.
