Над главите им проблеснаха магически искри и когато погледна нагоре, Роджър видя как един вятърен демон се стовари на земята от няколко фута височина, а от гърдите му стърчеше копието на Колив. То оцеля след падането. Ядронът не успя.
Наблюдателят се поклони ниско.
— Вие сте докоснати от Еверам, така е. Но това няма да ви спаси, ако не сте бдителни. Еверам няма време за глупаци, които не уважават мощта на Ний.
Роджър очакваше Аманвах да му се сопне заради надменния тон. Вместо това тя му се поклони съвсем леко. Което не беше правила никога пред обикновен воин.
— Думите ти са мъдри, наблюдателю, и ние ги чуваме.
Колив отново се поклони.
— Живея, за да служа, Света дъще.
Лийша остави вратата си затворена, докато се занимаваше с купчината листове, струпани на писалището ѝ. Застанала отвън, Уонда връщаше всички посетители, дори Джизел и Дарси. Лийша не беше в настроение да се вижда с когото и да било.
Чу се характерното почукване на Уонда и билкарката въздъхна, чудейки се чий въпрос не търпи отлагане.
— Влез, скъпа.
Уонда подаде глава.
— Извинявай, господарке…
Лийша не вдигна глава от листовете и продължи да задрасква, подписва и пише забележки.
— Нямам време за никого, освен ако не умира, Уонда. Кажи им да си запишат среща.
— Нали ми каза да ти се обадя по залез-слънце. Тази вечер щеше да проверяваш
— Не може вече да е мръкнало… — започна Лийша, но когато погледна през прозореца към притъмнялото небе, осъзна, че е така.
В стаята ѝ толкова се беше смрачило, че тя напрягаше очите си, без да се усеща.
Лийша погледна към едва наченатата купчина листове и потисна порива си да заплаче. Всеки ден, с приближаването на слънцестоенето, се смрачаваше все по-рано и ѝ ставаше все по-трудно да приключва задачите за деня. Нощта я смачкваше. Лятното Новолуние едва не ги беше унищожило. С всяка минута умираха хралупари, цялата провинция разчиташе на помощта на зората, за да се прегрупира. Какво щеше да стане, ако ядронските князе се върнеха тогава, когато нощта беше толкова дълга, а дневната светлина траеше толкова кратко?
— И Стела пребори един проклет дървен демон! — говореше Уонда, докато каретата на Лийша пътуваше към дома.
Обикновено двете с Уонда се прибираха пеша от лазарета, но Лийша вече не намираше спокойствие в това. По пътя срещаше твърде много доброжелатели, просители и всякакви, които искаха да ѝ дават съвети.
— Създателю, трябваше да я видиш — продължаваше Уонда. — Изчадието мяташе бясно ръце и крака, а на гърба му седеше Стела, спокойна като дърво, и чакаше следващия удобен момент. И когато той дойде, му пречупи гръбнака.
— А? — Лийша тръсна глава. — Какво е направила?
— Не си чула и една дума от онова, което ти разказах през последните десет минути, нали? — попита Уонда.
Лийша поклати глава.
— Съжалявам, скъпа.
Уонда я погледна с присвити очи.
— Кога за последно си спала, господарке?
Лийша сви рамене.
— Няколко часа предишната нощ.
— Три — рече Уонда. — Броих ги. Не е достатъчно, господарке. Знаеш го много добре. Особено след като си…
— След като съм какво? — попита настоятелно Лийша.
Двете бяха сами. Билкарката беше поставила няколко заглушаващи защити, за да им осигури усамотение.
Уонда пребледня.
— След като… имам предвид…
— Изплюй камъчето, Уонда — сопна ѝ се Лийша.
— След като ще правиш семейство — каза най-накрая Уонда.
Лийша въздъхна.
— Кой ти каза?
Уонда погледна към вратата на каретата.
— Господарката Джизел. Каза, че ти трябват допълнителни грижи, а си твърде упорита, за да го признаеш.
Лийша нацупи устни.
— Така ли каза?
— Просто се опитва да предпази теб и малкото — рече Уонда. — Не знам каква беше причината, но виждах колко ти е зле, когато напуснахме Юга. Това е наследник на демона, нали?
— Уонда Кътър! — сопна ѝ се Лийша и накара момичето да подскочи. — Втори път да не си нарекла така детето ми!
— Не исках…
Лийша скръсти ръце.
— Искаше.
Уонда изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.
— Господарке, аз…
— Този път — прекъсна я Лийша — ти прощавам. Само този път, защото те обичам. Но никога повече. И когато поискам ти или някой друг да научи нещо от моите дела, ще те уведомя. Междувременно ще съм ти благодарна, ако не си вреш носа в тях.
Уонда кимна и се сви на седалката.
— Да, господарке.
Когато пристигнаха в къщата ѝ, вече се беше стъмнило напълно, но дворът беше пълен с ученици, билкарки и
Вика седеше до подиума на говорителя и рисуваше защити върху тънък пергамент под лещи. Огледалата и лещите отразяваха рисунката върху белия екран и стотици жени я прерисуваха в тефтерите си.
— Децата продължават да се събират — каза Уонда, — а на Рони и момичетата ще им трябва малко повече време, за да нагласят тежестите и мерките. Защо не подремнеш малко? Ще те събудя, когато им притрябваш.
Лийша я погледна.
— Колкото и да се мръщя, няма да те откажа да се държиш като майка, нали?
