— Обичам те — прошепна тя. — Кълна се. Ако можеше да се върна и да променя нещата, щях да го направя. Знам, че те подведох. В началото беше, за да защитя детето, но само в началото.
— А след това? — попита Тамос.
— Защото исках да стана твоя графиня — отвърна Лийша. — Искам го повече от всичко.
Тамос дръпна ръката си, скочи и отново закрачи из стаята.
— Ако говориш искрено, тогава го докажи. Свари си отварата на
Лийша примигна. Не се изненада, когато ѝ го предложи майка ѝ, и несъмнено Иневера и Аманвах биха поискали същото. Жените могат да се отнасят хладнокръвно към такива неща, когато се налага. Но тя никога не би помислила, че Тамос ще поиска да убие невинно дете.
— Не — отвърна Лийша. — Веднъж пих такъв чай, без дори да знам дали в мен расте живот, и след това горчиво съжалявах. Повече от това, че си легнах с Ахман. Никога повече.
— Агрх! — изрева Тамос, сграбчи една ваза и я запрати към стената.
Лийша се вцепени. Нощем Тамос не сдържаше силата си. Защо сега трябваше да е по-различно? Тя също се изправи и започна да се отдръпва към тайната врата към градината.
Към Уонда.
Но Тамос отново я изненада, яростта му го напусна с една въздишка и раменете му увиснаха. Когато се обърна към нея, на лицето му бе изписано примирение.
— Нали осъзнаваш, че целият Съвет и майка ми си мислят, че е мое?
Лийша кимна, плачейки. Краката ѝ се подкосиха и тя отново седна на леглото, като покри лицето си с ръце в отчаян опит да скрие сълзите. Седя там няколко дълги мига, нещастна и потреперваща, но изведнъж някаква тежест се отпусна на леглото и Тамос я прегърна.
Лийша се притисна към него, чудейки се дали ще е за последен път. Вкопчи се в ризата му и вдъхна дълбоко, запомняйки аромата му.
— Съжалявам, че те замесих в това — рече тя. — Не очаквах, че ще започнеш да ме ухажваш или че ще се влюбя в теб. Просто се опитвах да защитя бебето.
— Да го защитиш от кого? — попита Тамос. — Никой в Хралупата не би наранил дете.
— Ако знаеха, красиянците щяха да го изтръгнат от утробата ми — каза Лийша — Или по-лошо, щяха да изчакат да се роди и да ми го отнемат, за да го отгледат като наследник на зелените земи. — Тя погледна към Тамос. — И майка ти би го взела като заложник, не отричай.
Тамос наведе поглед и кимна.
— Сигурно ще реши, че така е най-добре.
— А ти, Тамос? — попита Лийша. Знаеше, че избързва, но трябваше да разбере. — Само преди миг не можеше да продължиш без мен. Искаш ли да ме видиш като затворничка в двора на майка ти?
Раменете му се отпуснаха.
— А какво да правя? Райнбек все още няма син. Майка ми си мисли, че може би носиш наследника на Бръшлянения трон. Как да ѝ кажа, че това всъщност е наследникът на пустинния демон?
— Не знам — отвърна Лийша. — Не е нужно да решаваме сега. Състоянието ми все още не е официално оповестено. Нека просто се държим нормално и да се опитаме да решим какво да правим.
Тя стисна ръката на Тамос и когато той не я отдръпна, се наведе напред за една последна целувка.
Тамос отскочи като ужилен.
— Недей. Не сега. Може би никога повече.
Той отстъпи назад и махна с ръка към скритата врата.
— Мисля, че трябва да си вървиш.
Лийша плачеше, когато излезе от стаята и побягна от къщата колкото се може по-бързо.
Анжиерската хералдическа карета изглеждаше някак не на място в Хралупата, но Роджър щеше да я разпознае навсякъде. Двамата с Арик се бяха возили безброй пъти в нея, когато господарят му все още беше любимец на Райнбек.
Само че сега тя принадлежеше на Джейсън Златния тон.
Лъкът на Роджър се плъзна по струните, когато каретата спря до Ядронското гробище, ескортирана от десетина Дървени войници на охранени анжиерски коне. Останалите жонгльори и ученици, които се упражняваха заедно с него на подиума, също спряха да свирят и погледнаха в същата посока.
Кендъл улови погледа му.
— Наред ли е всичко? Тъмен си като облак.
Роджър не я чуваше. Съзнанието му плуваше в смесица от паника и страх, спомняйки си писъците и смеха в онази кървава нощ. Той гледаше като омагьосан как кочияшът спуска стълбичката и отваря вратичката на каретата.
Хари Ролър положи ръка на рамото му.
— Изчезвай, младеж. Веднага, преди да са те видели. Аз ще им предам извиненията ти.
Думите и лекото побутване от стария жонгльор изтръгнаха Роджър от замайването му. Хари вдигна цигулката си и пристъпи напред, за да поведе оркестъра, отвличайки вниманието на музикантите от отдалечаващия се Роджър.
Роджър се изниза от сцената и бързо се спусна по стълбите. После се притисна към стената и продължи да наблюдава как Златния тон слиза от каретата.
Изминалата година по никакъв начин не беше притъпила чувствата му при вида на мъжа, който беше убил майстор Джейкъб и беше оставил Роджър полумъртъв на улицата в Анжие. Скрит в сенките, той сви устни; сърбеше го ръката да измъкне единия от ножовете, привързани под лактите му. Едно точно хвърляне…
„И какво? — запита се той. — Ще те обесят за убийството на херцогския пратеник?“
