Черепният трон полностью

По-лошото бе, че Джейсън можеше да е донесъл заповед за задържане за него или за съпругите му. Дъщерята и племенницата на красиянския водач бяха ценни заложници, особено сега, след като красиянците бяха нападнали Лактън.

Обвиненията срещу Джейсън можеха единствено да разгневят пратеника, а Роджър знаеше много добре как Джейсън Златния тон се справяше с гнева. Той го прегръщаше, галеше го, подхранваше го.

И после, когато си мислиш, че е забравил всичко, се натъкваш на ножове в някоя тъмна уличка.

Роджър се задави и следващото му вдишване приличаше на кашлица.

— Добре ли си, съпруже? — попита Сиквах. — Ще съобщя на дама’тингата…

— Добре съм! — Роджър се дръпна назад и изпъна яката си. Медальонът го викаше, но той пренебрегна зова му и посегна към цигулката и наметалото си. — Просто имам нужда от глътка вино.

— Вода ще е по-добре.

Сиквах отиде да напълни една чаша. Неговите дживах вече не се опитваха да го откажат да пие алкохол, но и не одобряваха, когато прави това.

— Вино — повтори Роджър.

Сиквах се поклони и взе мяха. Той пренебрегна подадената чаша, грабна целия мях и тръгна към вратата.

— Кога ще се върнеш, съпруже? — извика Сиквах.

— По-късно през деня — отвърна Роджър и затвори вратата зад себе си.

Колив стоеше в близкия сенчест ъгъл. Наблюдателят кимна на Роджър, но не каза нищо.

— Разположи още шаруми край ресторанта — каза Роджър. — Имаме врагове и през деня.

— Всички мъже са врагове през деня — отвърна Колив. — Само през нощта ставаме братя.

— Просто ги разположи — сопна му се Роджър.

Колив се поклони.

— Вече е направено, сине на Джесъм. Светата дъщеря даде още вчера тази заповед.

Роджър въздъхна.

— Естествено.

Колив леко наклони глава.

— Този мъж, Златния тон. Той има кръвен дълг към теб, нали?

Роджър запази безизразно изражение.

— Да. Но не искам нито ти, нито моите дживах да се месите.

Колив отново се поклони, този път по-ниско и с два удара на сърцето по-продължително.

— Прости ми, че те подцених, сине на Джесъм. Вие, зеленоземците, знаете нещо за пътя на шарума. Няма никаква чест в това, един мъж да изпрати убийци, за да съберат кръвния му дълг.

Роджър примигна. И това му го казва майстор убиец?

— Тогава не се намесвай. Дори Аманвах да ти заповяда.

Колив се поклони за последен път и въздъхна.

— Няма чест в тайните убийства, господарю, но понякога са необходими. Ако Светата дъщеря нареди да се намеся, аз ще го направя.

Роджър преглътна. Част от него се развълнува при мисълта за Колив, който пронизва с копието си сърцата на Джейсън и учениците му, но това нямаше да е краят. Джейсън имаше семейство. Могъщо семейство, здраво свързано с Бръшлянения трон. Кръвта трябваше да бъде платена с кръв.

Той взе стъпалата по три наведнъж и буквално излетя през задната врата, водеща към конюшнята на Шаманвах. За животните се грижеха красиянски деца, облечени в кафяво, и щом го зърнаха, всичките наскачаха, готови да му помогнат.

Най-бърза се оказа младата Шаливах, внучката на строеви офицер Кавал. Той също беше умрял заради Роджър. Както и телохранителят на Аманвах Енкидо. Още две имена, които трябва да гравира на медальона. Вече седем живота, платени заради неговия.

— Господарят ще желае ли петнистата си карета? — попита момичето със силен акцент.

Роджър веднага наложи веселата жонгльорска маска на лицето си. Тя не го видя как измъква мъничко цвете от пъстроцветната си нова торба с чудеса. За нея то сякаш се появи отникъде и ахна, когато той ѝ го подаде.

— Шарена, Шаливах, не петниста. „Шарена“ означава „пъстроцветна“, а „петниста“ означава „на точки“. Разбираш ли?

Момичето кимна и Роджър измъкна една захарна пръчка.

— Кажи го. Шарена.

Момичето се усмихна и посегна към пръчката. Роджър не беше твърде висок, но успя да я задържи извън обсега на детето.

— Шарена! — извика тя. — Шарена! Шарена! Шарена!

Роджър ѝ подаде пръчката. Тя изписка от задоволство и привлече вниманието на останалите деца, които го погледнаха очаквателно.

Той не ги разочарова. В ръката му вече се криеха други сладки неща. Засмя се артистично, за да прикрие тревогата си, и се завъртя, пъхайки по едно бонбонче в ръката на всяко дете.

Семействата им бяха пролели кръвта си за него, а той им се отплащаше с бонбони.

Новият барон се размърда неловко зад голямото си дървено писалище. Писалката в грамадния му юмрук приличаше на перце от колибри, докато той драскаше нещо, наподобяващо подпис, върху безкрайната купчина листове, плъзгани пред него от скуайър Емет, дребен анжиерски благородник, когото Тамос беше назначил за секретар на барона.

— Роджър! — извика Гаред и веднага скочи на крака.

— Милор… — започна секретарят.

— С Роджър имаме важна работа, Емет. Ще трябва да се върнеш по-късно.

Гаред се извиси над секретаря си и Емет бързо събра листовете и изчезна от стаята.

Баронът затвори тежката врата, облегна се на нея и въздъхна така, сякаш току-що бе изтребил цяла група полски демони.

— Слава на Създателя. Ако трябваше да подписвам още неща, щях да изхвърля цялото писалище през прозореца.