Роджър искаше да изтича след нея. Да ѝ каже, че я обича и иска бракът им да трае вечно, но силата го напусна и действителността го обгърна от всички страни.
Джейсън Златния тон беше в Хралупата и Роджър не можеше да го избягва вечно.
Поканата пристигна на следващата сутрин; щеше да се проведе специална следобедна среща, за да посрещнат официално пратеника на херцога.
Роджър смачка хартията в юмрук и се погрижи да не я оставя на място, където може да бъде намерена. Аманвах все още беше в личните си покои и от вратата ѝ лъхаше хлад.
— Трябва да видя барона — каза Роджър на Сиквах.
Тя веднага отиде да приготви подходящи дрехи.
Дори гардеробът на Роджър носеше почерка на Аманвах. Тя беше ужасена, когато разбра, че дрехите, с които бе отишъл в Дара на Еверам, са единствените, които притежава. Час по-късно шивачите на Шаманвах вече го събличаха и му вземаха мерки.
Добре, че строяха къща. С темповете, с които се пълнеха гардеробите на Роджър, скоро щеше да се наложи да отделят за тях цяло крило.
Не че се оплакваше. Сега имаше подходящи дрехи за всякакви случаи, ушити от фини материали, с цветове, чиято яркост варираше според вида на събитието. Нощ, можеше да кара цял месец, без да носи едно и също нещо два пъти. Това му напомни за ранните му дни с Арик, когато той още беше пратеник на херцога и двамата живееха в двореца. Дори сега, след като бе научил истината за онези времена, това си оставаха най-щастливите дни в живота му.
В началото Роджър се опита сам да подбира дрехите си, но съпругите му бързо го отказаха. И наистина, те разбираха повече от тези неща.
Жакетът и бричовете, които Сиквах избра за неофициалната среща с барона, имаха сложни шарки в убити цветове, като красив красиянски килим. Широката риза беше от безупречна бяла коприна. Имаше чувството, че все едно е облякъл облак.
Медальонът на Роджър лежеше тежко на гърдите му под въздушната дреха. Кралският анжиерски медал за храброст на дебела плетена верижка. Върху него имаше кръстосани релефни копия зад щит с герба на херцог Райнбек — корона, покрита с листа, над обрасъл с бръшлян трон. На знамето под щита пишеше:
Но Роджър го носеше наобратно, с гърба напред, върху който бяха гравирани още четири имена:
Имената на онези, които бяха загинали, защитавайки Роджър. Пет имена. Пет живота, пожертвани заради него. Колко още щеше да струва мизерното му съществуване?
Той се престори, че си играе с връзките на ризата, за да намери повод да докосне медала. Щом пръстите му потъркаха хладния метал, го заля вълна от облекчение, която прогони тревожността. Каквото и да му казваше мозъкът му, сърцето му знаеше, че нищо лошо няма да му се случи, докато го докосва.
Смешно беше да го вярва, но Роджър беше шегобиец по професия, така че се получаваше.
Сиквах дръпна ръцете му настрани, като майка, която облича детето си, и сама върза връзките. Тревогата отново го стисна и той инстинктивно посегна обратно. Сиквах го плесна силно по ръката и дръпна ризата надолу.
Роджър отскочи назад изненадано.
— Сиквах!
Очите ѝ се разшириха и тя падна на колене, опряла ръце в пода.
— Прости ми, че те ударих, почтени съпруже. Ако искаш да ме нашибаш с камшик, това е твое право…
Роджър беше изумен.
— Не, аз…
Сиквах кимна.
— Разбира се. Ще съобщя на
— Никой никого няма да бие! — сопна ѝ се Роджър. — Какво ви става, хора? Просто забрави и ми дай друга риза. Нещо с копчета.
Щом Сиквах му обърна гръб, ръката на Роджър се стрелна към медальона и той го сграбчи така, сякаш животът му зависеше от него.
Талисманът беше една от малкото тайни, които пазеше от жените си. Те знаеха имената на майка му и баща му, на техния семеен приятел вестителя и на двамата жонгльори, при които се беше обучавал. Почитани мъртъвци.
Но историите им, разказите за убийство, предателство и глупост, тях той пазеше в тайна.
Сиквах донесе нова риза, обемисто нещо, с яка от тежка дантела. Беше твърде претенциозно, но той я хареса, защото лесно можеше да докосва медальона си, без да привлича внимание.
Нарочно ли го беше направила? Когато Сиквах остави третото копче разкопчано, Роджър се досети, че го е разбрала, и сърцето му се сви.
Всички в живота му, които някога беше обичал, бяха умрели и го бяха оставили сам, но какво щеше да стане, ако дългът му все още не беше изплатен докрай? Дали Сиквах нямаше да е следващата, която щеше да умре заради него? Или Аманвах? Кендъл? Трудно можеше да понесе тази мисъл.
Той осъзна, че стиска медальона толкова здраво, че го заболя ръката. Откога не беше правил това? От месеци. След нападението по Новолуние малко неща можеха да го уплашат.
Но сега го беше страх. Тамос се държеше студено, откакто Роджър бе отказал поста на кралски вестоносец за провинция Хралупата. Нямаше да се обърне срещу пратеника на брат си заради историята за някакъв си убит уличен изпълнител.
