Ловната вила представляваше построена на едно възвишение малка крепост с дебели защитени стени, която целогодишно поддържаше пълен персонал. Имаше гарнизон от петдесет Дървени войници и поне две дузини слуги и градинари в допълнение към войниците от антуража на херцога, пажовете, готвачите и хрътките. Имаше си дори свой бардак с жени за войниците и подбрани блудници, които да развличат гостуващите монарси. От тях две бяха момчета, но заради дългите им коси и напудрени лица на пръв поглед приличаха на жени.
— Отвратително — каза Самент, щом забеляза едното от тях, но погледът на Кийрън се задържа върху него и Роджър разбра, че несъмнено през нощта двамата ще се въргалят заедно в постелята.
Зачуди се къде ли предпочита да е Кийрън — отгоре или отдолу.
Микаел и Питър обвиниха Райнбек, че е подплашил дивеча, и раздразнението им се засили, когато херцогът вдигна трофея си.
— Значи, Тамос скача и вдига арбалета си толкова рязко, че проклетата стрела пада!
Райнбек размахваше бутчето на каменната птица, за да илюстрира разказа си.
При всяко разказване на случката — а те бяха много — Райнбек я разкрасяваше допълнително с умението на жонгльор. Очевидно изцяло бе приел лъжата за истина.
Всички се присмяха на Тамос. Братята му и техните курви, мливарците, дори някои от слугите. Гаред изучаваше съсредоточено съдържанието на чашата си, а Тамос издаде някакво огорчено пръхтене, което останалите приеха като смутен смях.
Роджър искаше да се присъедини към всеобщото веселие. „Никога не разваляй доброто настроение на тълпата — го бе учил Арик, — нито се цепи от него.“
Но през месеците, които бе прекарал с граф Тамос, Роджър бе започнал наистина да го харесва и просто не можеше да се насили да участва в унижаването му. Вместо това пресуши чашата си до дъно.
Готвачите се бяха постарали в приготвянето на трофея, но една скална птица нямаше да нахрани доникъде тълпа големи мъже. Райнбек я беше сервирал като разядка, за да сподели гордата си „победа“. Беше пикантна и трудна за предъвкване, точно като историята, когато трябваше да изслушат за пореден път.
Масата на херцога беше отрупана със свинско, еленско и говеждо месо, достатъчно да нахрани два пъти повече хора. Виното се лееше като вода, а онези, които все още не бяха пияни, скоро щяха да бъдат. Включително Роджър.
От цялото кралско семейство единствено Тамос не си беше намерил компания за постелята, а Роджър го беше уловил, че си разрежда виното с вода.
Гаред следваше примера му. Откакто херцогът беше обявил убитата от Тамос птица за своя, той се беше затворил в себе си.
— Човек би си помислил, че тронът ще му е достатъчен.
— Братята ми винаги са били такива. — Гласът на Тамос беше тих и изморен. — Едно време и аз бях същият. Печатът ми беше върху оная стрела и с голямо удоволствие щях да я покажа на Райни и останалите. — Той въздъхна. — Можех да не се погрижа и за скитниците в лагерите. Светът ми изглежда по-различен, откакто напуснах Анжие и видях как живеят обикновените хора.
Той удари с юмрук по масата. Роджър се огледа, но останалите вдигаха твърде голям шум, за да забележат.
— Губим си времето! На север Юкор се точи на короната на Теса, а на юг враговете ни се увеличават. В цяло Анжие хората гладуват, а ние ходим на лов! И дори не се справяме добре. Само си търсим повод да се измъкнем от града за повече пиене и курви.
Графът се изправи.
— Имам нужда от чист въздух.
— Да не би да отиваш да упражняваш стрелбата си, братко? — извика Райнбек, предизвиквайки бурния смях на Микаел и Питър. — Най-добре внимавай, иначе ще трябва да назначавам нов лорд командир на Дървените войници.
Тамос се намръщи и Роджър разбра, че херцогът беше отишъл твърде далеч. Графът избухваше трудно, но докаран до ръба, можеше да действа безразсъдно.
— След като си толкова добър, братко, помислих си, че можем да зарежем обикновения дивеч като скалните птици и да половуваме нещо по-сериозно. — Тамос огледа масата, улавяйки погледите на останалите мъже. — Ако, разбира се, тук има истински мъже, готови да се изправят срещу истински хищници.
Думите му предизвикаха нервните им погледи, но Райнбек още не се беше усетил.
— Мъжът, който едва се оправя с арбалета си, се съмнява в нас? Но разбира се, какво ще ловуваме? Мечки? Нощни вълци?
Тамос скръсти ръце.
— Скачайте тогава. Отиваме на лов за скален демон.
— Това е лудост — каза Райнбек, докато се промъкваха през хълмовете покрай ловната вила.
Движеха се бавно, но докато Роджър, Гаред и Тамос виждаха идеално благодарение на защитеното си зрение, останалите трябваше да разчитат на фенерите, носени от трима от шестимата Дървени войници, които ги приближаваха. Мъжете носеха защитени оръжия, но те бяха сурово дърво, както казваха в Хралупата. Досега никога не бяха излизали в нощта.
— Можеш да се върнеш обратно и да се скриеш под полите на любимата си курва, братко — каза Тамос и брат му го погледна гневно.
