Брайър се събуди върху свинекореновата леха в градината на херцогинята. Майка му беше предложила истинско легло, но Брайър не беше спал в легло или с покрив над главата повече от десет години. Още откакто беше на шест и небрежността му беше изгорила цялото му семейство.
Страхът го беше запазил жив през всичките тези години. Онази нервна жилка, която го караше да застава нащрек при всеки звук и при най-лекото движение. Спеше само по няколко часа от време на време, готов веднага да скочи и да побегне. Защитените стени и меките легла караха човек да забрави, че нощта го чака отвън, готова да вземе всичко.
И какво е да умре.
Брайър започна да къса листата на свинекорена и да ги тъпче в джобовете си. Плевелът се срещаше доста често, но никога не беше в излишък за човек, който излиза в нощта.
Суматохата в двореца продължи до късно вечерта, крясъците от убийствата утихнаха до пълна тишина и убиецът беше извлечен от двореца и отнесен в Светия дом. Това не беше негова грижа. В Лактън имаше хора, които разчитаха да доведе помощ от херцога. Нищо не беше по-важно от това, да заведе граф Тамос в манастира.
Той тръгна към конюшнята, но там не завари суетнята, която бе очаквал. Не се подготвяха коне, нито се събираха войници. Той хвана една от помощничките за ръката.
— Къде е графът?
Жената погледна Брайър и сбърчи нос. Тя вонеше на фъшкии, а миризмата на свинекорен ѝ беше противна? Ето докъде води спането в легло.
— Я повтори?
Свикнал да наблюдава хората от скривалищата си, години наред Брайър почти не беше говорил. Той разбираше тесански и красиянски, но говоренето все още му беше чуждо и понякога беше трудно да му се разбира.
— Тря’аше да водя графа на юг. Къде е той?
— Едва ли
Брайър стисна още по-силно ръката ѝ.
— Не мога да чакам. Хората разчитат на нас.
— Добре, аз какво трябва да направя?! — извика жената и изтръгна ръката си от неговата. — Да не съм херцогинята майка!
Брайър се сепна, отстъпи назад и вдигна примирено ръце. Виждаше как отпечатъците от пръстите му се зачервяват върху ръката ѝ.
— Извинявай. Не исках да стискам силно.
— Не се притеснявай — отвърна жената, но разтърка ръката си и Брайър знаеше, че мястото ще посинее.
Хората не бяха като ядритата. Те бяха меки. Ако не внимаваш, може да ги нараниш.
Той се върна в градината и се вмъкна през един от малко използваните входове към двореца. Навсякъде шареха стражи, слуги сновяха напред-назад, но никой от тях не усети нищо, освен лекия полъх на свинекорен във въздуха. В коридорите имаше безкрайно много места за криене, стига да си бърз.
Но Майката и Джансън се намираха зад затворените врати, а в Анжие Брайър познаваше само шепа хора. Никой от тях не можеше да бъде открит. Той се върна в градината, пропълзя в свинекореновата леха и затвори очи.
След известно време се чуха гласове. Брайър се напрегна, готов да побегне, но гласовете не бяха предназначени за него, затова той пропълзя по-близо, за да послуша. Още преди да ги достигне, знаеше, че това е Лийша Пейпър. Мирисът на престилката ѝ, пълна с десетки подправки, му напомняше за майка му. Брайър харесваше господарката, нищо че хората ѝ викаха вещица. Казваха същото и за Доун.
— Не отивам никъде, докато Роджър е затворен — извика Гаред, баронът на Хралупата на дърваря.
— Говори по-тихо — прошепна Лийша.
— Ти го видя — рече Гаред. — Много ли е пребит?
Лийша кимна.
— Но нямаше нищо, което да не успея да изцеля с магията на костите. Ще му трябват няколко нови зъба, но вече е добре.
Гаред стисна юмруци.
— Кълна се, че ако тая гад Джейсън не беше вече мъртъв…
— Недей да довършваш това изречение, Гар — каза Лийша. — Ето ти още една причина да заминеш.
— Каква?
— Няма с какво да помогнеш тук — каза Лийша. — И ако искаш Росал да тръгне с теб, най-добре я отведи още сега, преди някой от кралското семейство да реши да ти попречи.
Той не изглеждаше особено убеден, но тя положи ръка върху неговата.
— И докато си там, ще бъдеш ли така добър да подготвиш няколко хиляди дървари, които да се върнат тук и да ни придружат до къщи? Напоследък пътищата са пълни с бандити…
Гаред сбърчи объркано вежди, но внезапно лицето му грейна.
— А, да. Схванах. Искаш да…
— Искам да се подготвиш за безопасното завръщане на делегацията на Хралупата у дома — каза Лийша. — На всички нас. Каквото и да реши съдът.
— На херцога това няма да му хареса — каза Гаред.
— Едва ли — съгласи се Лийша. — Знам, че нямам право да искам…
— Как ли пък не — прекъсна я Гаред. — Хралупата дължи всичко на теб и Роджър и мястото ви е при нас, в безопасност. На херцога и неговите Дървени войници не им трябва да се хвърлят във… — Той се изплю. — Никой не сече дървото по-добре от дървар.
— Няма да се стигне чак дотам — каза Лийша. — Покажи им малко зъби, но недей да хапеш.
— Няма. Стига Роджър да продължава да диша. Ако се върна и открия, че не е…
