Първите няколко дни след напускането на Хралупата напредваха добре, но когато навлязоха в обширните мочурища, обграждащи езерото, започнаха да се движат по-бавно. Студът ги спасяваше донякъде от комарите, но въпреки това хората непрекъснато се пляскаха по голата кожа и се оплакваха.
Брайър посочи някакви следи.
— Блатен демон.
— Никога не съм виждал — каза Самент.
— Нито пък аз — обади се Тамос.
— Дребни — каза Брайър, разпервайки ръцете си. — Дълги ръце. Блатната плюнка лепне на всичко. Гори и разяжда едновременно, не можеш я изми.
— Как се убиват? — попита Тамос.
— Отстъпваш настрани. Блатитата не могат да си кривят ръцете. Трябва да се обърнат. — Той повдигна ръка и посочи хлътналата част под гръдния му кош. — Мушкаш с копието тук. Няма броня.
— Очевидно знаеш много за тях — каза Тамос.
Брайър се усмихна. Може да не разбираше от карти, но пък познаваше ядритата.
— Направете лагер. Нощем не мога да прекарам конете през блатото. Ще ви покажа как да направите блатни капани.
Брайър се извъртя, за да се слее по-добре с кривото стъбло на прегърбеното блатно дърво, докато наблюдаваше как красиянският разузнавач напредва през блатото.
Беше сам. Брайър се беше убедил в това. Не беше част от ловна група, просто самотен разузнавач, пратен, за да начертае карта на блатата.
Но той се движеше право към Тамос и хората му. След около час щеше да ги чуе или да види следи от преминаването им. Скоро след това вече щеше да тича, за да съобщи на командирите си.
Брайър стисна здраво копието си. Ненавиждаше това. Не обичаше да убива хора. Красиянците изглеждаха твърде много като него и всеки път имаше чувството, че убива себе си.
Но нямаше какво друго да направи. Когато разузнавачът мина под дървото, Брайър скочи върху него и копието му прониза раменете му, като проникна до сърцето и дробовете. Мъжът беше мъртъв още преди да падне на земята.
Брайър взе раницата и картите и остави тялото да потъне под мътната блатна вода.
Пътуваха вече петнайсети ден към манастира и Брайър насочваше Тамос и хората му покрай вражеските разузнавачи и към сухата земя с паша за конете. Блатните демони бяха погубили девет Дървени войници, седем коня си счупиха глезените и трябваше да бъдат застреляни. Един от Планинските копия беше наплют от блатен демон в лицето. Брайър го наложи с лапа от кал и билки, но когато най-после свали превръзката, мястото изглеждаше като разтопена свещ.
Манастирът на Новата зора се намираше на висока скала, която се издигаше над езерото. Беше обграден с вода от три страни и до него се стигаше единствено по тесен път над ров, прокопан така, че да свързва водите на езерото. Дървените му стени бяха високи и дебели, а единственият начин да се влезе и излезе от него беше по подвижния мост. Доковете на север и на юг се намираха ниско долу, върху стръмните скали; стоките и добитъкът, които бяха докарвани с корабите, трябваше да се изкарват догоре по тесни стъпала, изсечени на зигзаг в скалата.
Подвижният мост беше спуснат за тях и те влязоха вътре.
— Създателю — каза Тамос, когато съзря палатковия лагер на бежанците от вътрешната страна на защитните стени.
Хората бяха мръсни и слаби, привикнали към липсата на храна.
— Нямах представа, че е толкова зле — рече Самент. — Бежанците в Хралупата…
— Извадиха късмета да се намират в безопасност на приятелска територия — каза Тамос. — Тези нещастни души… — Той се обърна към един от капитаните си. — Намери интенданта и му предай запасите. Разбери какво още можем да направим, за да осигурим удобства на тези хора.
Мъжът отдаде чест и забърза да изпълни заповедта, а Брайър поведе Тамос и Самент към манастирските врати.
Пастир Хийт ги очакваше. Дебелият старец прегърна силно Брайър.
— Създателя да те благослови, момче.
Той погледна към графа и се поклони ниско.
— За мен е чест, Ваша Светлост. Добре дошли в манастира на Новата зора. Аз съм пастир Хийт. Ще ви отведа при Напътственика.
Брайър не бе допускан често в личните покои на Напътственик Алин. Мъжът носеше обикновена кафява роба като пастир Хийт, но стаите му бяха по-богато обзаведени от всичко, което Брайър си беше представял. Килимите бяха дебели, меки и пъстроцветни, изтъкани с могъщи църковни защити. Прислужниците го следваха неотстъпно с метли в ръце, да не би случайно да падне и трошичка кал от сандалите му.
Креслата и диваните имаха дебели възглавници — толкова меки. Хийт каза, че не му е позволено да сяда, за да не ги изцапа със свинекоренов сок, но докато минаваха край тях, Брайър се приближи до един кадифен диван и разтреперан от удоволствие, го погали с върха на пръстите си.
Стените бяха покрити изцяло с големи рафтове от лакирано дърво, които съдържаха безброй книги. Хийт се беше опитал да го научи да чете, но Брайър се интересуваше повече от картинките.
Напътственикът ги чакаше в личната си стая заедно с други двама мъже.
