Черепният трон полностью

Фахки стоеше невъоръжен, разперил ръце в смирена молитва. Внимаваше да не докосне дама’тингата, но Асави пристъпи плавно, като танцьорка, и плъзна крак на пътя му. Викът ѝ прозвуча доста убедително, когато той се спъна в нея, като събори и двамата на мръсния дървен под.

— Ти си наред, строеви — каза Абан, но Керан вече се движеше.

Той дръпна завесата, като внимаваше да не разкрие присъствието на Абан, и влетя в стаята.

— Какво означава това? — изрева Керан и гласът му отекна като гръмотевица в стаята с нисък таван.

Той сграбчи Фахки за яката на робата му и го издърпа встрани от дама’тингата.

Асави го изгледа с ненавист.

— Тези пияници от твоите хора ли са, строеви офицер? — попита троснато тя.

Керан се поклони ниско, като едновременно с това натисна главата на Фахки надолу и я удари в пода.

— Не, дама’тинга. Хранех се горе в гостилницата, когато чух суматохата долу.

Без да пуска Фахки, който се давеше и задушаваше под стегнатата яка, той протегна ръка към Асави.

Дама’тингата пое протегнатата ръка и той я издърпа на крака, след което се обърна и изгледа мрачно свилите се от страх край стената мъже.

— Да ги убия ли вместо теб?

На пръв поглед това звучеше абсурдно — самотен воин да заплашва да убие дузина мъже, но заплахата изглеждаше абсолютно сериозна. Червеният воал на строеви офицер не се печелеше лесно, а Керан бе добре известен на всички воини от племето каджи, жива легенда както в Алагай’шарак, така и на тренировъчната площадка.

Асави също погледна към мъжете. Накрая поклати глава.

— Вие там! — извика тя на уплашените воини. — Свалете черното на тези двамата!

— Не! — изкрещя Фахки, но мъжете, които само допреди миг бяха негови братя по копие, не обърнаха никакво внимание на виковете му.

Керан го блъсна напред и един от воините го улови, приклещи го с копието си под брадичката, като задуши съпротивата му, докато половината от останалите нетърпеливо започнаха да разкъсват шарумската му роба. Другите шестима воини сграбчиха Шустен и бързо съблякоха дрехите му.

Колко бързо се изпарява прословутата лоялност на шарумите, когато бъде подложена на тест, размишляваше Абан. Бяха готови на всичко, за да си върнат благоразположението на дама’тингата.

— Вече сте кхафити — каза Асави на голите мъже. Погледна към сбръчкалото се мъжество на Фахки и изсумтя. — Може би сте били такива от самото начало. Върнете се при бащите си, покрити със срам.

Един от воините коленичи пред нея, опря дланите си на пода и го докосна с чело, изразявайки абсолютна смиреност.

— Те са братя, дама’тинга — каза той. — Баща им е кхафит.

— Напълно подобаващо — каза Асави. — Фурмата не пада далеч от дървото. — Тя се обърна и изгледа останалите воини. — Що се отнася до останалите, ще отидете в Шарик Хора, за да се покаете. Няма да приемате храна и вода в продължение на три дни и ако разбера, че дори сте докоснали чаша коузи или зарове, ще споделите тяхната съдба.

Воините зяпнаха, но Асави силно плесна с ръце и ги накара да подскочат.

— Веднага!

На косъм да се изпуснат в бидотата си, воините бързо се изнизаха от стаята, като не спираха да се кланят и да повтарят: „Благодаря, дама’тинга“. Наблъскаха се в групичка пред тясното стълбище и се изстреляха нагоре по него толкова бързо, колкото им позволяваха обутите им в сандали крака.

Асави хвърли един последен отвратен поглед към голите мъже.

— Строеви офицер, изхвърлете от тук тези жалки същества, които наричат себе си мъже.

Керан се поклони.

— Да, дама’тинга.

Когато свалиха качулките от главите им, Фахки и Шустен примигнаха под мъждивата светлина. Намираха се в подземно помещение и бяха привързани към два стола. И двамата бяха „омекнали“, както се изрази Керан, подпухнали и покрити с червенеещи отоци, които все още не бяха започнали да посиняват. Ръката на Шустен беше поставена в шина, а носът му беше разбит. И двамата носеха раздърпани ризи и панталони в кхафитско кафяво.

— Блудните ми синове се завърнаха — каза Абан. — Макар и не толкова горди, както последния път, когато ви видях.

Момчетата го погледнаха, присвили очи, докато привикнат със светлината. Керан стоеше със скръстени ръце на крачка зад Абан и когато Фахки го видя, очите му се разшириха. Абан видя как в тях се появи разбиране.

„Може пък да не са пълни глупаци“, помисли си доволен той. Достатъчно зле беше, че синовете му са воини. Ако се окажеха и глупаци, щеше да е по-добре да ги убие и да приключи с това. Имаше и други синове, макар и не от Шаманвах, единствената съпруга, която означаваше нещо за него. Заради нея трябваше да се опита да привлече тези двамата обратно в дома им.

— Защо са вързани? — попита Абан. — Едва ли точно моите синове ще представляват заплаха за мен. Няма нужда да бъдат подлагани на такъв срам.