Черепният трон полностью

— И как смяташ да го направим? — попита Джардир. — Убил съм двама. Единия го изненадах, а с другия ми помогнаха Лийша Пейпър и моята дживах ка. Те са страховити същества, пар’чине. Дай им само един миг за действие и те могат…

Пар’чинът се усмихна.

— Какво? Да се превърнат в мъгла? Да изрисуват защити във въздуха? Да изцерят раните си? Ние също можем да правим тези неща, Ахман. Можем да направим капан, от който дори Алагай Ка не би могъл да избяга.

— А как изобщо ще намерим един от тях? — попита Джардир. — След като убих онзи през първата нощ на Новолунието, братята му избягаха. През следващите нощи се държаха настрани и се движеха много бързо.

— Страхуват се от теб — каза пар’чинът. — Помнят Каджи, ловеца на умове, и всичките, които е убил с помощта на Короната, Копието и Наметалото си. Никога няма да се доближат доброволно до теб.

— Значи, признаваш, че Каджи е Избавителят, а аз съм неговият наследник — каза Джардир.

— Признавам, че Каджи е бил генерал, от когото са се страхували мисловните демони — отвърна пар’чинът, — и когато ти се изправиш срещу тях със своите Корона и Копие, те ще започнат да се страхуват и от теб. Това не те прави наследник на нищо. Ако Абан носеше Короната и Копието, те щяха да се напикаят от страх и да побегнат от него.

Джардир се намръщи, но нямаше смисъл да спори. Въпреки съмнението и неуважението в думите на пар’чина, той почувства как в гърдите му се заражда надежда. Пар’чинът беше напипал нещо. Планът му беше налудничав, но това бе една великолепна лудост. Лудост, достойна за самия Каджи.

— Как ще разберем къде да разположим защитите, за да хванем някой от тях в капана?

Пар’чинът му намигна.

— Това е то. Знам къде ще отидат при следващото Новолуние. Всичките. Отиват в Анокх Слънце.

Кръвта на Джардир изстина. Изгубеният град на Каджи, откъдето пар’чинът бе откраднал Копието и беше поставил началото на всичко.

— Откъде знаеш?

— Не си единственият, който се е бил с мозъци, Ахман — каза пар’чинът. — Докато се опитваше да се справиш с онзи в спалнята ти, аз се биех с брат му на север от Хралупата. Щеше да ми види сметката, ако не беше Рена.

Джардир кимна.

— Твоята дживах е страховита.

Пар’чинът прие комплимента с кимване, но въздъхна дълбоко.

— Може би ако я бях послушал, нямаше да оставя трима от тях да ме хванат със свалено бидо миналия месец. — Той сведе очи и аурата му пламна от срам. — Влязоха в главата ми, Ахман. Не можах да ги спра. Разровиха се из спомените ми като из претъпкан сандък. Най-силно искаха да разберат къде съм открил защитите…

— Вдигни очи, сине на Джеф — каза Джардир. — Никога не съм срещал мъж, който да се бие по-яростно срещу алагаите от теб. Щом ти не си успял да ги спреш, значи, не може да бъдат спрени.

Благодарност обагри аурата на пар’чина и той повдигна брадичката си.

— Не беше чак толкова зле. Докато надничаха в мислите ми, аз успях да зърна техните. Те смятат да се върнат в Изгубения град и да извършат онова, което не са успели да направят пясъчните бури през последните три хиляди години. Не знам дали е от страх, че градът може би все още крие някакви тайни, или просто искат да направят мръсно на древните си врагове, но смятат да изровят саркофазите и да сринат с основи града.

— Трябва да ги спрем на всяка цена — каза Джардир. — Няма да позволя да поругаят предците ми.

— Стига глупости — отсече Арлен. — Да зарежеш всички стратегически преимущества заради няколко прашни трупа?

— Това са героите от Първата война, безверни чине — сопна му се Джардир. — Те носят честта на човешкия род. Няма да позволя да бъдат омърсени от алагаите.

Пар’чинът се изплю на пода.

— Самият Каджи би ти наредил да ги изоставиш.

Джардир се изсмя.

— О, да не би сега да твърдиш, че говориш от името на Каджи?

— Чел съм трактата му за войната, Ахман — отвърна пар’чинът. — „Нищо не е по-ценно от победата.“ Думи на Каджи, не мои.

Джардир сви юмруци.

— Използваш Светото писание, когато ти отърва, сине на Джеф, и го отхвърляш като някаква фантазия, когато не ти върши работа. — Короната му започна да сияе яростно. — Освен това Каджи е заповядал да почитаме костите на онези, които са се разделили в живота си в Алагай’шарак, и да не позволяваме никому да ги поругава.

Пар’чинът скръсти ръце и защитите в кожата му засияха в отговор на Короната.

— Кажи ми, че греша. Кажи ми, че ще се откажеш от единствената ни възможност да пренесем войната на демонска територия само за да запазиш честта на няколко празни обвивки, чиито души отдавна са поели по самотния път.

„Изглежда, нравите ни са такива, че по природа си противоречат, пар’чине — беше казал веднъж Джардир. — Затова ще трябва да потискаме подтика си да се обиждаме, ако искаме да продължим да се учим един от друг.“

Аурата на сина на Джеф не разкриваше нищо. Той вярваше, че е прав, но нямаше желание да се бие заради убежденията си.