Черепният трон полностью

Абан погледна към Шустен, който стоеше до него. Синът му бе забил поглед в земята, неспособен да гледа унижението на брат си, но потрепваше при всеки удар на камшика и плачеше.

— Вярвам, сине мой, че си научи урока — каза Абан.

— Да, татко — отвърна Шустен.

Кхафитът кимна.

— Добре. Надявам се брат ти да е също толкова мъдър. Ако се окажете достойни, Керан ще обучи и двама ви добре, за да се издигнете до кха’шаруми.

Воинът шарач отведе привързания към върха на пръта му Фахки при Абан. Лицето на младежа пламтеше от срам под набраздената от сълзи мръсотия. Абан кимна на воина, който освободи Фахки и застана мирно.

— Това е Лифан — каза Абан, сочейки шарача. — Той ще бъде твоят учител.

Шустен го погледна.

— Ти каза, че строеви офицер Керан…

— Ще ви учи да се биете, да — рече Абан. — Ако се окажете достойни. Лифан ще ви учи на четене, писане и математика. Уроци, които започна майка ви и които зарязахте, след като ви призоваха на Хану Паш. Ще изпълнявате всяка негова команда. Когато се научите да четете, без да мърдате устни, и да смятате, без да използвате пръстите си, ще обсъдим дали да ви позволим да носите копието отново.

Джардир се втренчи в пар’чина, търсейки признаци за измама — или лудост — в аурата му. Но пар’чинът беше спокоен, съсредоточен и много сериозен.

Джардир отвори уста, но бързо я затвори. Пар’чинът се засмя.

— Ако това е някаква шега, пар’чине, тя ще сложи край на търпението ми…

Синът на Джеф спокойно му махна с ръка. След това, като признак на доверие, той отстъпи назад, докато гърбът му не опря в прозореца, после се плъзна надолу и седна на пода сред отломките от счупения стол.

— Никаква шега не е. Знам, че има доста неща, върху които да помислиш. Въпросите напират, а? Обмисли ги добре и щом си готов, питай.

Джардир се изпълни с неувереност. Напрежението от битката отслабваше, но мускулите му бяха готови за действие, в очакване пар’чинът да се нахвърли върху него в момента, в който свали гарда си.

Ала в сърцето си не вярваше, че ще стане така. Пар’чинът можеше да е много неща, но не беше лъжец. Отпуснатата му фигура напомни на Джардир за безбройните часове, които бяха прекарали в разговори, обсъждайки всичко под слънцето, докато се опитваха да разберат езика и културата на другия. Спокойното поведение на пар’чина винаги бе карало Джардир да се отпуска така, както никога не бе правил сред собствения си народ.

Той погледна към леглото, но то беше разбито на парчета също като стола. Вместо това красиянецът отстъпи назад към отсрещния прозорец и се отпусна на пода точно срещу пар’чина. Остана нащрек, но пар’чинът беше прав. Нямаше да спечелят нищо в двубоя помежду си, докато не дойде зората, за да изравни шансовете им.

„Всички съревнования трябва да бъдат прекратени с падането на нощта“, казваше Евджахът.

— Как ще се спуснем в бездната? — попита Джардир, като избра напосоки един от многото въпроси, които се въртяха в главата му. — Ти можеш да се разтваряш като алагаите, но аз не мога.

— Не е необходимо — отвърна пар’чинът. — Има и земни маршрути. Мисловните демони вземат човешки пленници и ги държат живи в Ядрото. — Той се изплю на пода. — Поддържат свежи мозъците им.

— Трябва да слезем в подземния свят, за да спасим тези изгубени души — предположи Джардир. — След това Еверам ще…

Пар’чинът въздъхна шумно и завъртя очи.

— Ако ще намесваш „плана на Еверам“ всеки път когато ти кажа нещо ново, значи, ще прекараме доста време тук, Ахман.

Джардир се намръщи, но пар’чинът имаше право. Той кимна.

— Продължавай, моля.

— Не знам дали има някакъв смисъл да ги спасяваме. — Очите на пар’чина бяха изпълнени с тъга. — Мисловните демони считат празните мозъци за деликатес. Представи си десетки поколения, които живеят и умират в мрак, хранят се с мъхове и лишеи, като добитък за заколение. Нямат дрехи, нямат дори език. Те вече не са хора. Превърнали са се в нещо друго. Тъмно, уродливо и диво.

Джардир потисна една тръпка.

— Работата е там — продължи Арлен, — че има няколко пътя, по които можем да стигнем до Ядрото, но те са дълги и криволичещи. Има много разклонения, задънени улици, капани и опасни проходи. Не е нещо, с което бихме успели да се справим сами. Нужен ни е водач.

— И ти искаш този водач да е някой от князете на Алагай Ка — рече Джардир. Пар’чинът кимна. — Как ще го накараме да предаде собствения си вид и да ни поведе?

— Чрез изтезания — отвърна пар’чинът. — Чрез болка. Демоните нямат чувство за лоялност и се страхуват да не бъдат пленени. Можем да използваме това.

— Не усещам увереност в думите ти — каза Джардир. — А и как изобщо бихме могли да се доверим на княза на лъжите?

— Това е слабата точка в плана ми — призна пар’чинът, свивайки рамене. — Първо трябва да хванем един.