Черепният трон полностью

— Още веднъж. Но този път дръж енергията под контрол. Толкова здраво, че раната да остане отворена.

Джардир изсумтя и отново се поряза. Раната започна да се затваря, но Джардир вля енергия от плътта си към Короната и изцеляването спря.

— Изцеляването върши отлична работа, когато костите ти са на мястото си и имаш енергия в излишък — каза пар’чинът, — но ако не внимаваш, може да се излекуваш накриво или да изгубиш енергия, която ще ти е нужна. Сега пусни само капчица от нея, но я насочи към точното място.

Джардир изпусна контролирана струйка енергия и видя как раната се затвори така, сякаш никога не беше съществувала.

— Добре — каза пар’чинът, — но можеше да стане и с по-малко. Сега се порежи два пъти. Изцели едната рана, но не и другата.

Хванал здраво енергията си, Джардир поряза едната си ръка, а после и другата. Затвори очи, вдиша дълбоко и изпусна частичка от енергията, която бе използвал преди, и с усилие на волята я насочи към лявата си ръка. Усети гъделичкането по крайника и отвори очи, за да види как разрезът бавно заздравява, а другият все още кърви.

Отнякъде се дочу воят на полски демони. Джардир погледна натам, но алагаите все още се намираха твърде далеч.

— Извлечи сила от тази посока — каза пар’чинът. — Поеми я през очите.

Джардир се подчини и установи, че макар съществата да бяха далеч, той можеше да ги види как тичат бързо към мястото, където се намираха те двамата.

— Как? — попита той.

— Всички живи същества оставят своя отпечатък върху обкръжаващата ги магия — обясни пар’чинът, — който се разлива настрани като капчица боя във вода. Можеш да разчетеш струйките, да видиш отвъд предела на собственото си зрение.

Джардир присви очи, като изучаваше приближаващите се демони. Бяха поне двайсетина. Дългите им възлести крайници и къси торсове сияеха от енергия.

— Много са, пар’чине — каза красиянецът. — Сигурен ли си, че не искаш да ми върнеш Копието?

Той погледна към небето. Над главите им бяха започнали да кръжат и въздушни демони, привлечени от сиянието на енергията им. Джардир посегна да извади защитното си наметало, но пар’чинът, естествено, беше взел и него.

Синът на Джеф поклати глава.

— Ако не можем да ги победим само с гайсахк, значи, нямаме работа в Анокх Слънце.

Джардир го изгледа с любопитство. Значението на думата беше пределно ясно, комбинация от красиянската гай, която означаваше „демон“, и сахк, със значение „невъоръжен“, но той не я беше чувал досега.

— Шарусахк е бил създаден, за да могат мъжете да се избиват един друг. — Пар’чинът вдигна защитения си юмрук. — Наложи се да го променя малко, за да може защитите да поразяват както трябва.

Джардир скръсти свитите си в юмруци ръце на гърдите и леко се поклони — традиционният поклон на ученик по шарусахк пред учителя му. Макар да го изпълни перфектно, той се погрижи пар’чинът да долови ясно сарказма в аурата му.

Красиянецът махна с ръка към бързо приближаващите се полски демони.

— С нетърпение очаквам първия си урок, пар’чине.

Арлен присви очи, но устните му потрепнаха в усмивка. Лицето му се разми за миг и дрехите му паднаха на земята, оставяйки го единствено по кафяво бидо. Джардир за пръв път видя ясно в какво се беше превърнал приятелят му. Защитеният, както го наричаха северняците.

Лесно можеше да се разбере защо зеленоземците го бяха помислили за Избавителя. Всеки сантиметър от плътта му беше покрит със защити. Някои бяха големи и мощни. Ударни защити. Отблъсквания. Защити на натиск. Никой демон не можеше да докосне пар’чина, освен ако самият той не го пожелаеше, и неговите удари и ритници щяха да жилят алагаите като скорпиони.

Други защити, като онези покрай очите, ушите и устата му, бяха твърде малки, за да бъдат разчетени, и съдържаха по-недоловима сила. Други, със средни размери, покриваха крайниците му. Бяха хиляди.

Сами по себе си защитите бяха изумителни, но пар’чинът беше и голям майстор в изрисуването им. Мотивите, прости и ефективни, бяха изпълнени с такава красота, че засрамваха евджахските илюстратори. Дамати, които бяха прекарали живота си в копиране и илюстриране на свещени текстове с мастило, направено от кръвта на герои.

В сравнение с тях защитите, които Иневера беше издълбала в плътта на Джардир, изглеждаха твърде груби. Трябваше жив да го одере, за да постигне дори частица от онова, което бе създал пар’чинът.

Магията се стичаше по повърхността на тези защити, пропуквайки като статично електричество по дебел килим. Те потрепваха и пулсираха, блясваха ярко и помръкваха в хипнотизиращ ритъм. Дори някой без защитено зрение можеше да ги види. Арлен вече не приличаше на човек. Изглеждаше като някой от серафимите на Еверам.