Черепният трон полностью

— Аз се бих за теб — каза Джардир. — Заровете на Иневера предопределяха живота ми, откакто навърших дванайсет години. Никога преди или след това не им се бях противопоставял до такава степен. Дори заради Лийша Пейпър. Ако Иневера не се беше оказала толкова… страшна, щях да я нараня, ако доводите ми се окажеха недостатъчни. Тръгнах към Лабиринта, изпълнен с решителност. Нямаше да убия моя брат. Нямаше да го ограбя.

Арлен се опита да разчете емоциите в аурата на Джардир, но те се оказаха твърде сложни дори за него. Това бе нещо, с което красиянецът се беше борил в продължение на години и с което все още не беше успял да се примири. Това не притъпи чувството, че е бил предаден, но Арлен усещаше, че има още нещо, и искаше да го чуе.

— Какво се промени? — попита той.

— Спомних си думите ти — отвърна Джардир. — Наблюдавах от стената, когато ти поведе шарумите към Лабиринта, а Копието на Каджи сияеше като слънце в ръката ти. Те крещяха името ти и аз знаех, че са готови да те последват. Воините щяха да те направят Шар’Дама Ка и бяха готови да се устремят към бездната на Ний, стига да го поискаше.

— Страхувал си се, че ще ти открадна титлата? — попита Арлен. — Никога не съм я искал.

Джардир поклати глава.

— Не ме интересува титлата ми, пар’чине. Интересува ме народът ми. И твоят. Всеки мъж, жена и дете на Ала. Защото те щяха да те последват, щом видеха, че алагаите кървят. Видях го с вътрешното си око и гледката беше великолепна.

— Тогава какво, Ахман? — попита Арлен, който започваше да губи търпение. — Какво се случи, Ядрото да те вземе?

— Казах ти, пар’чине — рече Джардир. — Спомних си думите ти. „Няма Рай“, каза ти. И аз си помислих, че без надеждата някой ден да се озовеш в Рая, какво ще те задържи на праведния път, след като целият свят ти се поклони? Ако липсва смирението пред Създателя, на кой мъж може да бъде поверена такава власт? Ний развращава онова, което не може да унищожи, и само чрез смирението пред Еверам успяваме да устоим на нейния шепот и лъжи.

Арлен го гледаше зяпнал. Виждаше искреността в аурата на Джардир, но разумът му просто не можеше да я възприеме.

— Аз олицетворявам всичко, което е мило на сърцето ти, готов съм да се бия и да умра в Първата война, но ти ме предаваш, защото го правя заради човечеството, а не заради някаква частица в небето?

Джардир сви юмруци.

— Предупреждавам те, пар’чине…

— Да вървят в Ядрото предупрежденията ти!

Арлен вдигна пулсиращата си от енергия ръка и удари с юмрук по масата. Тя се разпадна на парчета. Джардир отскочи назад от летящите отломки и се приземи в поза от шарусахк.

Арлен знаеше много добре, че няма смисъл да се бие. Джардир беше далеч по-добър от него в ръкопашния бой. Беше се бил и преди с дама и едва бе успял да се отърве жив. Джардир се беше обучавал години наред при духовниците, изучавайки тайните им. Дори сега, когато Арлен беше по-бърз и по-силен от всяко живо същество, Джардир можеше да го победи с лекота. Колкото и да му се искаше да се изправи срещу него на равни начала, нямаше какво толкова да спечели, но можеше да изгуби всичко.

Иначе изключителните умения на Джардир в шарусахк нямаше да са му от голяма полза. Той нямаше особен опит в контролирането на магията си. Щеше да мине известно време, преди да овладее всичките си способности, но дори тогава нямаше да може да се мери с уменията на превърналия магията в част от себе си Арлен. Стига да поискаше, той можеше да убие Джардир.

И да обрече на смърт всички. Може би щеше да задейства Короната и без него, но едва ли щеше да успее да се измъкне от Анокх Слънце без помощ и никога нямаше да стигне сам до двореца на мисловните демони. Ядрото щеше да го призове и колкото повече се приближаваше до него, толкова по-настойчива щеше да е песента му.

Ний развращава онова, което не може да унищожи. Думи на вярата, в които обаче се криеше мъдрост. Всяко дете знаеше поговорката от Канона, че властта развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно. Ядрото предлагаше абсолютна власт, но Арлен не смееше да я докосне. Щеше да изгуби себе си, да бъде погълнат и изгорен като клечица, хвърлена в кладата на първия ден от лятното слънцестоене.

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да е направил нещо прибързано. Джардир продължаваше да стои в бойна поза, но аурата му показваше, че няма желание да се бие. И двамата знаеха какво рискуват.

— В онази нощ, когато те оставих в дюните, си дадох обещание, пар’чине — каза Джардир. — Хвърлих един мях с вода до теб и обещах, че ще те намеря в отвъдния живот, и ако не съм спазил обещанието си да направя Ала едно по-добро място за живеене, ще си разчистим сметките.

— Е, моментът за това настъпи по-скоро — отвърна Арлен. — Дано си готов за него.