Черепният трон полностью

Демонът не беше твърде умен по човешките стандарти. Може би притежаваше интелигентността на дете, макар че това бе много повече от безмозъчните търтеи, които доминираха в демонския род.

Не беше особено умен, но пък беше силен. Искаше единствено да защити своя мозък, готов бе на всичко за това. Рена стоеше на пътя му и той отчаяно се бореше с нея.

Но докато волята на демона бе съсредоточена върху защитата на мозъка му, Рена мислеше за бъдещето на цялото човечество. Цялото човечество и най-вече Арлен. Ако не успееше да спре демона, всичко щеше да бъде изгубено и тогава по-добре да се беше оставила Ядрото да я привлече. Или да беше оставила баща си да прави каквото си иска с нея, също както бе постъпила Лейни. Каква полза щеше да има от презрения ѝ живот, щом не можеше да се справи с това?

Рена стисна волята на мимика като в менгеме със своята и я смачка, като разпръсна същността ѝ. Тя изригна във фонтан от магия и изчезна.

Джардир заби за последен път тъпия край на Копието в замръзналия камък и счупи последното парче, което го задържаше. Пар’чинът виеше в агония, докато се бореше с алагайския княз, но неговият шарумски дух не се беше изпарил. Той издържа.

С едно хвърляне на Копието щеше да убие и двамата. Най-големия си съперник и най-могъщия алагай, с когото се беше сблъсквал някога. Можеше да убие и двамата и да се завърне триумфално в Дара на Еверам, за да оправи хаоса, който се бе създал в неговото отсъствие. Без пар’чина, който да ги събира около себе си, съпротивата на зеленоземците щеше да рухне, а в бездната на Ний нейните слуги щяха да треперят от ужас през могъществото на воините на Еверам.

Трябваше само да метне Копието и до края на живота си да живее с мисълта, че за втори път е предал приятел. Тежка цена може би, но какво значение щеше да има, ако това означаваше победа в Шарак Ка?

Не бива самите ние да се превръщаме в демони, за да се бием с тях, отекнаха в съзнанието му думите на пар’чина.

„Да ме вземе Ний — помисли си той, — ако отново предам единствения си истински приятел.“

Той пъхна Копието в колчана на гърба си, придърпа качулката на невидимото наметало върху главата си и бръкна в кесийката на кръста си.

Демонът отслабваше. Арлен го чувстваше. Докато той можеше да тегли от силата на Анокх Слънце, мозъкът бе отрязан от бариерата на капана и запасите му бързо се изчерпваха. И въпреки това се бе оказал достоен противник. За да продължи да души ядрона, Арлен беше принуден да прекъсне достъпа на енергия до защитите, които пречеха на демона да докосва кожата му, а костите и кожата на кльощавия му врат се бяха втвърдили като диаманти и сега ръцете му страдаха толкова, колкото и мозъкът.

„Но аз мога да дишам — помисли си Арлен. — А той не може.“

Демонът отвори уста в безмълвен писък, като оголи черните си венци и дузина остри като игли зъби. Челюстта му се издължи напред, приближавайки зъбите все повече и повече до лицето му. Арлен можеше да усети противната воня на гнило в дъха му. Слюнка опари лицето му и му се догади.

В този миг един юмрук се заби в челюстта на демона и изби зъбите му, като го принуди да се отметне назад. Арлен изви глава, очаквайки да види Джардир, но до него стоеше Рена и сияеше по-силно от всякога. На лицето ѝ бе изписана сурова решителност, а аурата ѝ преливаше от сила.

Сълзи напълниха очите му; искаше му се да заговори, но единственото, което успя да направи, бе да стиска здраво демона, докато тя го налагаше с юмруци.

Внезапно зад ядрона се появи Джардир и преметна през главата му сребърната верига, която Арлен бе гравирал със защити в продължение на часове. Преди демонът да успее да си поеме дъх, Арлен го пусна, а Джардир стегна здраво веригата и защитите ѝ припламнаха.

Ядронът потрепери яростно, опита се да се разтвори във въздуха, но силата му вече беше отнета. Той се сви до предишните си размери в опит да намери някаква пролука, но Джардир стегна здраво веригата и когато изглеждаше, че повече няма накъде да се свива, Арлен пъхна в брънките защитен катинар и го заключи.

Тримата се нахвърлиха върху него и го притиснаха към земята и Джардир сръчно уви веригата около крайниците му. Демонът се отпусна на колене и падна по лице на земята. Миг по-късно престана да се съпротивлява и аурата му помръкна. Арлен щракна втори катинар няколко брънки по-нататък и отключи първия, като позволи на изпадналото в безсъзнание същество да си поеме дъх.

Бяха вложили твърде много усилия, за да го оставят да умре точно сега.

Едва тогава обърнаха внимание на стаята; тя бе затрупана с натрошени камъни и част от тавана ѝ се беше срутил. От мимика бяха останали само няколко черни петна по стената.

На входа битката продължаваше. Шанвах, останала без стрели и със счупен лък, държеше своя щит в едната си ръка, а бащиния в другата, и ги използваше, за да отблъсква прииждащите демони. Камъкът под краката ѝ се беше напукал.