Черепният трон полностью

— Чиниите се чупят лесно — каза Абан, — но оставят след себе си хиляди парченца, която могат да ни порежат, ако не внимаваме.

Стомахът ѝ се сви. Тя си пое дълбоко дъх и намери центъра си.

— Какво се случи?

— Шараджите в седем чински села са подпалени — рече Абан. — Едновременно, при звука на роговете, обявяващи края на Алагай’шарак, докато всички воини и най-големите ний’шаруми са навън.

— Децата? — попита Иневера.

Най-големите ний’шаруми, момчета на дванайсет или повече години, се използваха като наблюдатели или куриери между Пазачите в Алагай’шарак, но най-младите момчета, между седем и единайсет години, би трябвало да спят в казармите.

— Изведени са преди пожарите — отвърна Абан. — Както красиянските деца, така и чинските. Даматите, които са ги наглеждали, са били брутално избити.

Иневера стисна зъби. Всичко беше заради децата. Събирането им за Хану Паш беше най-трудното изискване, което красиянците бяха поставили пред чините, след като те се бяха подчинили и бяха опрели чела в земята пред даматите.

Чините бяха готови да се бият заради децата си. Тя се зачуди колко ли време се бяха срещали тайно, за да планират това. А още по-коварно бе отнемането на красиянските деца, които бяха достатъчно малки, за да им пречупят волята. Отгледани като чини, те щяха да се превърнат в ценни шпиони за зеленоземците.

Седем пожара. Седем села. Нищожна частица от стотиците села из Дара на Еверам, но въпреки това значителен брой. Свещено число. Едва ли беше съвпадение.

— Кои племена са ударени? — попита тя, макар да се досещаше за отговора.

— Шунджин, халвас, канджин, джама, анджха, баджин и шарач — отвърна Абан. — Седемте най-малки. Онези, които ще пострадат най-силно от загубата на шараджа и ний’шарумите.

Иневера не се изненада. Враговете им ги бяха проучили добре.

— Заловихте ли виновните? — попита тя.

Абан поклати глава.

— Не са мои, че да ги залавям, дамаджа. А шарумите все още се опитват да попречат на разпространяването на пожарите. Виновниците са изчезнали в нощта.

„Нощта, от която се страхуваха, преди да се появи армията ни — помисли си Иневера. — Ние ги научихме да се изправят срещу нощта, а сега те се обърнаха против нас.“

— Казваш, че пожарите още горят — рече Иневера. — Как успя да получиш информацията толкова бързо? Преди дамаджите, които управляват тези села, и преди самия андрах?

Абан се усмихна и помръдна с рамене.

— Имам свои контакти във всяко село в Дара на Еверам, дамаджа, и им плащам добре за новини, които биха ми донесли печалба.

— Печалба? — попита Иневера.

— В хаоса винаги може да се открие печалба, дамаджа. — Абан погледна към Ашия. — Дори ако човек трябва първо да откупи живота си.

Иневера махна с ръка и Ашия се оттегли, като се скри в сенките. Не напусна стаята, но за миг дори Иневера я изгуби от погледа си.

— След колко време ще научат дамаджите за това? — попита тя.

Абан сви рамене.

— Най-много след час. Вероятно по-скоро. Ще се лее кръв, дамаджа. Реки от кръв, когато не успеят да открият виновните.

— Какво те кара да смяташ, че няма да успеят? — попита Иневера, макар да бе съгласна с него.

— Минаха повече от шест месеца, откакто ги завладяхме, дамаджа, и местните дамати дори не говорят езика им, камо ли да разбират културата им — отвърна Абан. — Вместо това им наложихме нашия език и нашия начин на живот.

— Начинът на живот на Евджаха — рече Иневера. — Начинът на живот на Еверам.

— Начинът на живот на Каджи — каза Абан. — Разтълкуван през вековете от подкупни дамаджи за тяхна собствена облага.

Иневера сви устни. Беше чувала много пъти как Абан шепне богохулни слова в ухото на мъжа ѝ и всъщност често бе съгласна с него, но едно бе да не обръща внимание на думи, които не би трябвало да чува, а съвсем друго бе да ѝ ги кажат в лицето.

— Внимавай с богохулството, кхафите — каза му тя. — Знам цената ти, но няма да бъда толкова търпелива, колкото съпруга ми.

Абан се усмихна и леко се поклони.

— Простете ми, дамаджа.

Нямаше и следа от страха, който бе забелязала в аурата му малко по-рано. Иневера наистина проявяваше голямо търпение към Абан. Все по-добре разбираше лукавата природа на кхафита. Докато ѝ беше лоялен, тя щеше да си затваря очите почти за всичко.

И Абан го знаеше много добре.

— Дамаджа, докато бяхме ний’шаруми, двамата със съпруга ви отидохме в едно село, наречено Баха кад’Еверам.

Иневера беше чувала за кхафитското село. Там бе живял майсторът грънчар Дравази, а много от неговите творби красяха двореца ѝ.

— Купата на Еверам изгуби връзка с Пустинното копие преди много години. Мисля, че беше превзета от демоните.

Абан кимна.

— Глинени демони, ако трябва да бъда точен. Те завладяха мястото. Щяха да ме убият, ако не беше Ахман. Години по-късно едва не убиха и пар’чина, когато го пратих там със задача.

— Защо ми казваш това, кхафите?