Черепният трон полностью

На крачка зад нея стоеше Шанджат, стиснал в ръка арбалета си. Шанвах се отдръпна леко встрани, отваряйки процеп между щитовете, и Шанджат бързо стреля през него. Девойката веднага затвори процепа и той опъна дебелата тетива с два пръста, за да зареди нова стрела, а тя му отвори друг, за да стреля отново.

Преди Арлен или Джардир да успеят да реагират, Рена се разтвори във въздуха и се изстреля към другия край на стаята. Той зяпна изумено, когато тя премина през пазещите вратата воини като силен вятър и от другата страна се чуха звуците от яростна битка. Натискът отслабна, позволявайки на Шанвах и Шанджат да си поемат дъх.

Внезапно цялата стая се разтърси — Рена беше срутила тунела. От покрива започнаха да се откъсват тежки камъни, пясъкът нахлуваше със застрашителна скорост и цялата камера застена.

— Време е да тръгваме — каза Арлен.

— Каджи… — започна Джардир.

— … ще бъде погребан навеки на мястото, където наследниците му победиха най-могъщия алагай, появявал се на повърхността от векове — завърши вместо него Арлен.

Джардир кимна.

— Шанджат! Шанвах! Разчистете пътя за бягството ни!

Двамата воини отстъпиха от вратата. Шанвах хвърли обратно щита на баща си и двамата се затичаха към скрития тунел за бягство.

Рена се материализира на мястото до Арлен. Отне ѝ малко повече време, отколкото на него, но за сметка на това беше по-бърза, отколкото бе той през първите месеци, докато експериментираше с разтварянето във въздуха.

Искаше да я разпита за новата ѝ сила, да ѝ каже колко се гордее с нея, колко много я обича, но нямаше време за това, а Арлен знаеше, че чувствата му са изписани в аурата му и тя ги е видяла.

— Върви напред и подготви конете — каза ѝ той. — Трябва да се отдалечим на няколко мили от тук преди изгрев-слънце.

Рена се усмихна, намигна му и отново се разтвори във въздуха.

Иневера се събуди от жужене в ухото. По принцип не спеше дълбоко, дори в по-спокойни времена, а напоследък сънят ѝ беше съвсем лек, затова се събуди бързо.

Вибрираше една от обиците ѝ, каквито бе подарила на най-доверените си слуги и съветници като начин да се свързват с нея и като средство, с което да ги шпионира. Обицата на Ахман мълчеше, откакто бе паднал в планината, където се беше бил с пар’чина. Все още я носеше и всяка сутрин се молеше на Еверам това да е денят, в който да я чуе отново — знак, че той се е завърнал.

Но сега не жужеше обицата на съпруга ѝ. Иневера плъзна ръка по хрущяла на ухото си, опипвайки всяка една, докато не напипа вибрацията. Осмата. Едно несвещено число за кхафита.

Иневера завъртя перлата, висяща на халката, докато тя не изщрака, променяйки подредбата на защитите, гравирани върху двете ѝ полукълба, в които се криеше парче демонска кост. След като установи връзка, тя заговори, знаейки, че думите ѝ отекват в близначката ѝ на ухото на Абан.

— Още не е съмнало, кхафите — рече тихо тя. — Дано да е нещо важно, иначе ще ти…

— Макар да обожавам артистичността на заплахите ви, дамаджа, боя се, че сега нямаме време за тях, ако искате да чуете новините ми, преди да са достигнали ушите на дамаджите.

Думите му прозвучаха нахално, както винаги, но тонът му не оставяше съмнение, че новините ще поставят на изпитание крехкото ѝ управление във време, когато Красия не можеше да си позволи нестабилност.

— Какво има? — попита тя.

— Тук отвън съм обграден от прекрасните ви телохранители и не мога да говоря свободно — отвърна кхафитът, — а подобни новини най-добре се обсъждат насаме. Моля ви, поканете ме вътре.

Да го покани вътре. В частните ѝ покои. Които споделяше със самия Избавител. Кхафитът направо си просеше смъртта. Достатъчно бе да го видят, че влиза в това крило на двореца, и щеше да отнесе стотици далеч по-ужасни присъди. Нима беше полудял?

Не. Абан може и да беше много неща, но луд не бе едно от тях. Щом беше дошъл дотук, значи, беше сигурен, че новините не могат да чакат и че бяха далеч по-ценни от живота му. Пръстите ѝ затанцуваха и една сянка напусна стаята. Миг по-късно Ашия въведе кхафита.

— Говори — каза Иневера.

Абан погледна към Ашия, която стоеше до него с неодобрително изражение на лицето. После отново се обърна към Иневера и леко наклони глава към вратата.

— В момента, в който мина през тази врата, ти се отказа от живота си, кхафите — рече Иневера. — Ако в следващите няколко секунди не го откупиш, Ашия ще ти го отнеме.

Абан пребледня и обичайното самодоволно изражение се стопи от лицето му. Иневера съзря вълна от страх да преминава през аурата му. Това не беше маска.

— Говори — повтори тя. — Ашия пази съня ми. Няма нищо, което да не мога да ѝ доверя.

— Чините са се разбунтували — каза Абан.

Иневера не осъзна веднага думите му. Бунт? От зеленоземците?

— Невъзможно — рече тя. — Немислимо. Чините от форт Райзън се пръснаха като ударена с чук чиния пред армиите ни, а селяните се предадоха без борба. Не биха се осмелили да ни се противопоставят.