Иневера запази спокойно изражение, но го слушаше внимателно. Абан нямаше как да знае, че заровете я бяха предупредили, че както съпругът ѝ, така и пар’чинът можеше да са Избавителят. Беше доверила тази информация единствено на майка си, макар по-късно Ахман да се беше досетил с помощта на Взора на Короната.
Фактът, че двама бъдещи Избавители бяха посетили някакво си невзрачно отдалечено селце, и то във връзка с Абан, беше твърде голямо съвпадение, за да го пренебрегне. В него имаше пръст Еверам. Трябваше да научи всичко, което можеше, за това място.
Не за пръв път се зачуди какъв ли е планът на Еверам за Абан. Заровете говореха твърде мъгляво за това.
— Изумителни същества са глинените демони — каза Абан. Леки вълнички от страх пробягаха по аурата му. — Разбирате ли, те се сливат. Бронята им е със същата структура и цвят като къщите на Баха. Човек може да гледа в някой от тях — на стъпалата, притиснат към стената, надничащ от покрива — и да не го забележи, докато онзи не помръдне.
— Хора виждат неща, които човешките очи не могат — каза Иневера.
Абан кимна.
— Иневера, моля се да е така. Защото броят на зеленоземците в Дара на Еверам ни надвишава шест пъти. Те са къщите, а чините, които искат да всеят страх в сърцата ни чрез тези нападения, са глинените демони. Даматите няма да ги видят, докато не се раздвижат отново, и срамът ще ги принуди да потърсят други, които да накажат, за да не уронят достойнството си.
— Което само ще увеличи пропастта и ще засили решимостта на чините — рече замислено Иневера.
— Ако не действаме предпазливо, нападенията ще се увеличат — каза Абан. — Трябва да издирим и убием истинските съзаклятници, но всеки зеленоземец извън подпалвачите, когото убием, ще бъде мъченик на делото им.
— Помагат им от север.
Иневера седеше на леглото от възглавници до андраха, а дамаджите крачеха гневно из тронната зала. Синовете и племенникът ѝ вече чакаха в подножието на трона, докато останалите постепенно се събираха.
След като освободи Абан и разпрати вестители, тя прекара близо час в хвърляне на заровете, но това бе единствената полезна информация за бунтовниците, която бе успяла да получи.
— Помагат им от север.
Лесно бе да предположи, че става дума за племето от Хралупата. Те щяха да спечелят най-много от това, особено ако пар’чинът беше оцелял. Но често мъдрото решение бе да предположи, че зад онова, което ѝ казват заровете, се крие още нещо. Бунтовниците лесно можеха да бъдат подкрепяни от който и да е от херцозите на Севера. Юкор от Мливари може би или Райнбек от Анжие. Дори източният Лактън се намираше на север от Дара на Еверам, а Лийша Пейпър вече ги беше предупредила, че те ще са следващите, които Красия щеше да завладее. Дали херцог Рийчърд и неговите господари на докове щяха да проявят глупостта да предизвикат нападението?
Не. Беше Хралупата. Тя трябваше да е, нали? Или пък Иневера позволяваше на омразата към Лийша Пейпър да повлияе на преценката ѝ? Толкова просто беше — северната курва им се усмихваше, докато палеше пожари зад гърбовете им, и Иневера щеше да приеме всякакво извинение, за да убие вещицата и детето на Ахман, което расте в корема ѝ.
Понякога мразеше заровете. Те говореха с намеци и загадки дори на нея, която беше по-способна в разчитането им от която и да е дама’тинга през последните три хиляди години. Колкото по-важен беше въпросът, колкото по-голяма бе вероятността отговорът да промени бъдещето, толкова по-мъгляв беше отговорът. Тя хвърляше заровете по три пъти дневно, опитвайки се да разбере съдбата на съпруга си, но отговорът на костите не се различаваше особено от онзи, който бе получила в планинската долина, където беше паднал Ахман, а отговорът им на въпроса за бунтовниците беше още по-неясен.
Може би планът на Еверам имаше нужда от чински бунт или гражданска война в Красия и познанието за това, как да бъдат прекратени, преди да им е дошло времето, можеше да прати всичко в иневера. А може би тя си беше навлякла гнева Му и Еверам бе избрал повече да не ѝ проговаря.
Може би детето на северната курва също е иневера. От тази мисъл ѝ се догади. Посрещна виковете на дамаджите почти с благодарност, че са върнали мислите ѝ към настоящето.
— Още от началото повтарям, че сме твърде благи в умиротворяването на чините — мърмореше дамаджи Кезан. — Позволихме им да се огънат, когато трябваше да бъдат пречупени.
— Съгласен съм — каза дамаджи Ичах, сякаш за да напомни на Иневера, че нещата са отишли твърде на зле.
Щом Кезан и Ичах бяха на едно мнение, слънцето спокойно можеше да започне да изгрява от запад.
По отношение на двора на андраха заровете бяха по-конкретни. Засега можеше да контролира Ашан. Синовете ѝ щяха да приемат бунта не като криза, а като възможност да се сдобият със слава при потушаването му. Но дамаджите бяха възрастни мъже, свикнали с удобствата на Дара на Еверам. Заплахата за собствеността им ги плашеше повече от децата на Ний.
